Эрик Ластбадер - Френска целувка

Чей помоли някой да го смени и Джоубоун зае мястото му. Със спускането теренът под краката им ставаше все по-каменист. Сега от двете им страни се извисяваха планински чукари, което още повече затрудняваше придвижването. Магьосника изпрати Джоубоун напред да огледа местността. Когато той се върна, възникна известен спор дали да заобиколят скалистия проход, или просто да продължат напред. Чей беше на мнение, че една отбивка от пътя ще им коства поне два часа. Това означаваше да достигнат щаба на ЦУЮВН доста след зазоряване и да изгубят цял ден в очакване на мрака. Затова той препоръчваше да минат направо през дефилето и Върджил се съгласи.

Беше толкова влажно, че от листата капеше вода като след дъжд. Краката ги боляха, раздразнената им кожа смъдеше. Тери се питаше дали някога ще бъде отново сух.

Навлязоха в дефилето, предпазливи и напрегнати. Тери се чувстваше неспокоен. Проходът се оказа много по-тесен, отколкото бе очаквал. Като в амфитеатър, от всички страни ги заобикаляха надвиснали скални тераси, които представляваха идеална позиция за снайперисти. Пред себе си виждаше Джоубоун, който явно също изпитваше подобни опасения.

В следващия миг Джоубоун изчезна, погълнат от арка експлозия. Едновременно е това проходът се изпълни с рикошети от автоматичен огън.

От своето място, притиснат в твърдата скала, Тери виждаше онова, което бе останало от Джоубоун, а то не беше много. „По дяволите!“, процеди той.

Групата беше безпомощна, прикована към земята от убийствения огън. Доколкото можеше да види, никой не бе пострадал от безпорядъчната стрелба. Но, от друга страна, те не можеха да мръднат от мястото си и следователно гибелта им беше само въпрос на време.

Най-близо до него се намираше Сийв. Той му направи знак и двамата пропълзяха зад укритието на няколко каменни блока. От тук Тери видя, че има възможност да се промъкнат до гнездото на снайперистите, оставайки при това незабелязани.

Докато се катереше по каменистия сипей, Тери изпита желание Джоубоун да е до него, да му разкаже още някоя от своите истории. Още не му се искаше да повярва, че никога вече няма да ги чуе.

Те бавно напредваха по скалната стена. Сийв долепи устни до ухото на Тери, но дори и така думите му почти не се чуваха от лая на автоматичната стрелба.

— Дом смята, че Бог е изоставил това място. Ти как мислиш?

— Ако Бог е живот, той положително няма работа тук. — Тери посочи с ръка и двамата видяха малко по-нагоре стрелящите виетнамски снайперисти. Тери изтегли иглата на гранатата и леко я подхвърли, така че тя се търкулна в краката им.

Двамата се залепиха о земята миг преди експлозията да откърти надвисналата скална площадка. В дефилето с грохот се посипаха отломъци. Но от височината, на която се намираха, вече се виждаха наближаващите подкрепления.

— Да изчезваме от тук — каза Тери.

Спускането беше по-леко и доста по-бързо. Върджил и останалите от групата бяха излезли от укритията си и оглеждаха терена. Тери каза на Върджил какво е видял.

— Мамка му — каза Магьосника. — Със сигурност е било засада. Копелетата са ни чакали.

— После ще мислим за това — каза Тери. — Не сме готови за такова сражение. Да се махаме.

Но Върджил не отстъпваше.

— Засадата означава, че са били известени за присъствието ни. Никой не знаеше предварително откъде ще минем. — Той се огледа наоколо. — Остават само хората от групата.

— Някой от нас? — каза Доминик. — Хайде, стига.

Магьосника се обърна към Сийв.

— Хайде, детективе, да видим колко струват дедуктивните ти способности. Кой е предателят?

— Какво те прихваща? — каза Доминик и погледна брат си. — Сийв, нима ще участваш в тая ненормална игра?

— Кой, детективе? — настоя Магьосника. — Нямаш много време.

— Кой вървеше пред групата, откакто тръгнахме? — каза Сийв. — Кой разузнаваше пътя и през голяма част от времето не беше пред очите ни? Кой поиска да го сменим, малко преди да влезем в дефилето?

С нечленоразделен вик Върджил сграбчи Чей за яката, изплю се в лицето му, след това го удари с приклада на автомата си.

Чей се свлече с посивяло лице в краката му.

— За бога! — извика Доминик. — Сега не е време за отмъщение.

— Той е прав — намеси се Тери. — Жълтите идват и този път са много. Остави това за…

— Скалите наоколо са осеяни с парчета от Джоубоун — каза Върджил. — Този предател ще си плати.

— Добре — каза разсъдливо Тери, — но нека го направим другаде, след като се отскубнем от жълтите.