Эрик Ластбадер - Френска целувка

Летяха ниско и много бързо, така че сливащите се върхове на дърветата се превръщаха в черно море, над което те се носеха подобно на птицата „фунг хоанг“.

Сийв почувства гадене в стомаха и се запита дали причината бе в тракащите зъби на седналия до него Доминик, или във вибрациите на хеликоптера. Погледна лицето на брат си в почти тъмната кабина и се прокле, че го е довел в отряда СЛАМ. Мина му през ума, че в Бан Ми Туот Дом щеше да е в много по-голяма безопасност. Там поне щеше да бъде американски войник. Тук, в душния мрак, той беше нищо — не американец, а просто една прашинка в очите на Бога, пътуваща без знак за самоличност от точка А до точка Б. „Ако умрем в тази мисия, никой никога няма да узнае какво се е случило с нас“, помисли си Сийв. Изглежда, тъкмо това беше идеята.

Известно време гледа как Джоубоун разказва на Мън и Чей една от дългите, смешни истории, заради които бе получил прякора си. Те слушаха хлапето като омагьосани. Сийв не проумяваше как едни деветнайсетгодишен човек може да притежава такъв неизчерпаем запас от разкази. Подобно на съвременна Шехерезада той държеше смъртта и ужаса на разстояние, като развличаше околните, а по всяка вероятност — и самия себе си.

Шумът и вибрацията се усилиха и Сийв погледна навън през отворената врата. Над тях три бомбардировача Б-52 пронизаха кехлибарените облаци и изпревариха хеликоптера, насочвайки се на запад. Десет минути по-късно първите експлозии разцъфнаха като ярки китайски фенери.

Сийв протегна врат и в светлината на тези цветя на злото видя под себе си джунглата и оризовите полета. И реката — толкова близка, че за миг бе заслепен от фосфоресциращите отражения, блестящи като люспите на огромна змия.

И най-сетне той разбра коя беше крайната им цел. Камбоджа.

Далеч на запад над Кардамоновите планини се кълбяха тежки, заплашителни облаци. Въздухът бе така пропит с влага, че нищо не оставаше сухо. Беше сезонът на мусоните. В такова време и най-незначителната драскотина можеше да забере и гангреняса. Рана в крака означаваше сигурна смъртна присъда.

Тери Хей гледате как Върджил, който вървеше последен в колоната, се изкатерва по брега на пълната с мъртъвци река. Помисли си дали Хирон не ги очаква някъде наблизо, седнал в своята полюшваща се лодка. Дали с прекосяването на реката, която бележеше границата с Камбоджа, не бяха навлезли в пределите на ада.

Предстоящото начинание го накара да почувства моментен пристъп на несигурност. Там, в камбоджанските джунгли, като дебнещо животно ги очакваше смъртта. Но обещанието за безмерно богатство и власт го теглеше напред като магнит.

Очакваше ги една седмица или може би дори десет дни, които щяха да прекарат сами на вражеска земя, преди да бъдат посрещнати в околностите на Ангкор Ват. През това време трябваше да се бият и с жълтия, който се спотайваше като озъбен вампир в относителната безопасност на неутралната камбоджанска територия.

— В Ангкор трябва да се видим с един човек — каза Върджил на Тери при разговора им на четири очи в нощта преди тръгване. — Много важна клечка, мръсник и половина. — Той се засмя и допи скоча си. — Французин е и е живял тук дълго — по-дълго от който и да било американец. — Върджил си наля остатъка от бутилката. — Работата е там, че без него не можем да получим онова, което искаме. Той държи нещо, което ми е страшно необходимо. Привлякъл съм на наша страна някои хора, но и той си има своите. При това всички са азиатци, така че дори да сключим сделката, един дявол знае дали може да им се вярва. А аз трябва да съм наясно, разбираш ли? Ти си добър в това, може би толкова, колкото и аз, макар да вършиш всичко със задника напред. Азиатците ти вярват, докато аз ги карам да се спичат от страх. Имам чувството, че този път ще е нужен известен финес.

— Ще помисля за това — каза Тери.

— Да. Помисли. — Върджил вдигна чашата си. — Само недей да го обсъждаш с новото си приятелче. — Тери разбра, че има предвид Мън. — Ти може да вярваш на тоя кучи син, но аз със сигурност — не.

Тери отново мислеше за този разговор, когато Магьосника се изкачи след него на далечния чужд бряг и каза:

— Дръж се сега, приятел. Започва се.

Нападаха жълтите през нощта. Небето беше безлунно и местността тънеше в дълбок мрак. На моменти им се струваше, че вървят със затворени очи или насън. Опасността беше навсякъде, осезаема като ударите на сърцата им.

Земята се разгъваше пред тях и неохотно им даваше път. Сега ги водеше не Трангх, а Чей. Той носеше мачете и разчистваше, тясна пътека в случаите, когато беше крайно необходимо. „Звукът пътува в джунглата така добре, както и във водата“ — обясни той.