Эрик Ластбадер - Френска целувка

Магьосника искаше полковника жив; групата беше инструктирана да убива всички останали. Тери почувства в гърба си първия порив на вятъра, влажен от мъртвешката воня на гниеща растителност. Прокрадваха се от колиба на колиба и колеха по пътя си. Не можеше да се каже кой от тримата го прави по-бързо, ловко и безшумно. Беше просто невероятно как обстоятелствата бяха успели да превърнат човешките същества в толкова неумолими убийци. Чия извратена воля ги караше да сеят смърт с такова ужасяващо темпо?

За да може да върши своята работа, Тери вече бе престанал да забелязва живота около себе си. Той си спомни не без симпатия за цар Едип, за кръвта, изтекла от избодените му очи, отнасяйки със себе си греховете му, както и неговите страсти.

Мина му през ума, че човек не може да живее без страст. Това на свой ред го накара да се замисли за мълчаливия Трангх, стаен сам в мрака, който изглежда беше роден без каквито и да било желания. Приличаше по-скоро на образ в огледалото, който изчезва, когато не гледаш към него. Той беше роден за войната. Какво ли щеше да прави, питаше се Тери, когато тя най-сетне свършеше? Дали един ден нямаше да се разбунтува срещу Магьосника и другите като него и да ги унищожи? Щеше ли някога да осъзнае последствията от онова, което му налагаха да върши? И най-вече, можеше ли да бъде спасен от самия себе си?

Подобни мисли запълваха ума му, докато продължаваше зловещия си труд. Тази разтегливост на съзнанието му помагаше да запази разсъдъка си в обстановката на пълна лудост.

Намериха Върджил в средата на лагера. Той беше завлякъл там северновиетнамския полковник, който коленичеше, заобиколен от главите на своите хора. Магьосника се обърна към него направо, пренебрегвайки услугите на Чей като преводач.

— Къде е ЦУЮВН? — попита той.

Полковникът се взираше безизразно в лицето му.

— Знаеш къде е и ще ни кажеш.

Полковникът не помръдваше.

Върджил накара Джоубоун и Чей да донесат една от минохвъргачките на виетнамците и да я поставят до полковника. Напълни я сам, така че той да може да следи действията му. След това го сграбчи за косата и блъсна главата му в дулото на оръдието. Едното око на полковника се оказа болезнено притиснато във вътрешността на цевта.

— Какво ще правиш сега, ще ме пратиш в облаците ли? — попита той с напевен глас, сякаш казваше молитва. — Това няма никакво значение. Аз и без това съм мъртъв.

Върджил грубо дръпна главата му от минохвъргачката.

— Не се надявай да умреш — каза той. Ръката му потърси дръжката на ножа, но в момента не го носеше и затова поиска от Трангх неговия. Когато той му го подаде, Върджил добави: — Твоето наказание ще е животът.

След това без предупреждение стовари подметката си върху врата на полковника и го настъпи здраво, докато разрязваше униформения му панталон при чатала.

Тери, който стоеше наблизо, видя как Сийв сграбчи лакътя на Доминик, сякаш се опасяваше, че брат му ще се хвърли да попречи на Магьосника. Те се спогледаха и Тери чу Доминик да шепне „Боже, прости на всички ни“. „Та Господ не е ли мъртъв, помисли си той. Това тук не е ли достатъчно доказателство, че дори да е съществувал някога, вече го няма?“

Полковникът пищеше повече заради това, което правеха с него, отколкото от болка. Поне първоначално травмата прави плътта безчувствена.

Когато свърши, Върджил махна крака си от врата му и той моментално се сви на топка, притиснал ръце между бедрата си.

— Така — каза Магьосника, като приклекна до него. — Сега ще ни кажеш ли къде се крие ЦУЮВН?

— Искам да умра. — Зъбите на полковника тракаха.

— Не, не — отвърна Върджил. — Вече ти казах. Занапред те чака дълъг живот. Това е, което искам. Да имаш много време да си спомняш какво е било да си мъж. — Ножът му разсече въздуха пред очите на виетнамеца. — Казвай!

Полковникът се взираше в него с кървясалите си очи.

— Ще ме убиете ли, ако ви кажа?

Магьосника се усмихна.

Когато полковникът вече бе издал информацията и лежеше обезглавен сред мъртвите си подчинени, Върджил се изправи и каза:

— Всички тия глави си приличат, а? Властта и силата бяха до тук.

Според сведенията на полковника, намираха се на по-малко от пет часа път от ЦУЮВН.

— Ако тръгнем веднага — каза Върджил, — ще стигнем тъкмо преди зазоряване.

Трангх се присъедини към тях и групата, водена от Чей, потъна в гъстата джунгла. Все още се намираха в планинската част на страната, близо до границата. Често пищната растителност отстъпваше място на масивни скали, напукани и натрошени сякаш от огромни мълнии или от тежък артилерийски огън. Ясно личаха местата на бомбените удари, от време на време се срещаха останки от бетонни бункери — домовете на една армия призрак.