Эрик Ластбадер - Френска целувка

Магьосника то погледна и поклати глава.

— Не, Бучър. Ти все още не разбираш. На жълтите трябва да им е ясно, че не могат току-така да ни прекарат. Ще им покажем, че не сме кои да е.

Той пусна кратък откос, който от такава непосредствена близост почти разполови Чей. След това е помощта на ножа си отсече главата му. Накара Мън да донесе автомата на един от снайперистите, които, се бяха сринали от скалата след взрива на гранатата, и забучи цевта му в меката пръст по средата на прохода. Накрая внимателна нагласи кървящата глава на Чей върху приклада.

— Ето така — рече Магьосника. — Сега ще разберат.

После поведе оредялата група по обратния път към началото на дефилето. Докато вървяха, той потупа Сийв по рамото и каза:

— Добра работа свърша. От теб ще излезе истински детектив.

— А какво ще правим с щаба на ЦУЮВН? — попита Тери.

— Майната му — отговори Върджил. — Направихме каквото можахме. Те вече знаят, че сме тук, и са се размърдали. Не мога да изложа на риск и останалата група.

— Искаш да кажеш мисията, нали?

— То е едно и също — отвърна Магьосника.

На следващия ден планинските райони край границата останаха зад гърба им и те продължиха през равнинна, мочурлива местност. Прекосяваха оризови полета и горички от дребни, невзрачни дървета. Така беше по-безопасно, отколкото ако вървяха по издигнатите, забелязващи се отдалеч пътища. По това време на годината оризищата вече ставаха трудно проходими. Беше началото на дъждовния сезон, макар все още да не бе настъпил разгарът на мусоните, когато ниските равнини се превръщаха в езера.

Мъчителната жега гъмжеше от насекоми, които жадно смучеха солената пот. Въздухът тежеше като олово, наситен с тревожен електрически заряд от далечния грохот на гръмотевиците на запад. Намираха се на югозапад от Кратие, недалеч от долината Компонг Чам, която се простираше по течението на Меконг. Тази река щеше да бъде голямо изпитание за тях поради движението на хора и товари между Прей Венг и Пиом Пен.

— Щом крайната ни дел е Ангкор — обърна се Тери към Върджил, който вървеше до него, — по-добре да ни бяха свалили на тайландската граница. От Араняпрадет щяхме да стигнем само с един кратък преход.

— Не става — отговори Върджил. — Нашата официална версия е, че търсим щаба на ЦУЮВН. Под това оправдание пресякохме границата с Камбоджа. Вярно, че е незаконно, но това си е проблем на Никсън — той е дал съгласието си.

— Все още дори не си ми казал защо сме тук.

— Но теб не те е и грижа, нали, Бучър? Ти имаш в главата си свое собствено разписание.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Имам предвид, че ти си най-безнравственото копеле, което съм срещал някога. Аз, например, знам какво е законът и посвещавам времето си на неговото заобикаляне. Всъщност, превърнал съм това в дело на целия си живот. И това е съвсем нормално, защото законът е измислен за дребните хорица. При тях той върши работа, държи ги в подчинение. Но на мен само ми пречи, ето защо намирам начини да го подкопавам. Ти, от друга страна, нямаш ни най-малка представа какво е законът. За теб той просто няма смисъл. Представи си го във вид на магнит. Така повечето хора имат полярност — положителна или отрицателна, която или ги привлича към него, или ги отблъсква. Докато ти съществуваш извън закона, откъснато от него. Ти, приятел, въобще не притежаваш полярност.

В този момент като гръм от ясно небе на Тери му мина през ум мисълта, че Върджил му завижда за това. Дотогава не бе предполагал, че той знае какво е завист.

Мина му през ум също, че Магьосника отново не му каза каква е мисията на групата СЛАМ в Ангкор Ват. На пръв поглед изглеждаше, че няма нищо общо с войната. Но след това си спомни думите на Върджил, че войната сега се върти около Камбоджа. Никсън и Кисинджър знаеха това, може би и генерал Абрамс също, макар, според казаното от Върджил, това да не бе сигурно.

Когато наближиха Меконг, вече бяха излезли от низините и оризищата и отново се придвижваха през по-добре познатата им джунгла. Но тук, освен тях имаше и други нощни хищници. Това бе страната на тигрите.

Светът, кафяво-зелен, задушаващо плътен, изглеждаше смален, откъснат, затворен като перла в седефеното тяло на някакво чудовище. Вече четири дни и нощи бяха сами, отделени от останалото човечество, във вътрешността на една страна, която, по думите на Дом, Бог вече бе изоставил.

Тери усещаше върху себе си смазващата тежест на пустошта. Освен горещината и влагата съществуваше и този омаломощаващ риск, който го караше да се чувства сирак, останал без семейство, без дори частицата утеха, съдържаща се в спомена за него. Като че ли това място на разруха, този ад на земята не се задоволяваше просто да съществува, но трябваше и, подобно на вампир, да изсмуква живота от вените му.