Эрик Ластбадер - Френска целувка

Тери погледна Магьосника.

— Ти си ме лъгал — каза той. — Преструвал си се през цялото време. — В гласа му нямаше злоба, а по-скоро благоговение. — Ти не си от Специалните части. Групата ни не е включена в операциите „Даниъл Буун“. Майкъл Ийлънд си няма понятие, че сме тук, камо ли да е планирал тази малка експедиция.

Върджил мълчаливо сви рамене.

— Контрабандата на наркотици не влиза в дейността на Специалните части. Не познавам такъв род войски, който да се занимава с нея. — Подобно на алпинист той търсеше в лицето на Магьосника опорни точки, по които да определи характера на своето изкачване. — За кого работиш всъщност, Върджил?

Вонята на гниещи растения бе толкова силна, че полепваше като противна слуз по гърлото и вътрешността на ноздрите. Яденето беше по-скоро досадно задължение, отколкото необходимост.

— Това няма особено значение.

— Но дрогата има значение, Върджил. Поне за мен. Хероинът е мръсен наркотик.

— Съгласен съм. Трябва да се радваш, че участваш в тази мисия. Искаш ли да знаеш защо?

— Това, което искам да знам — отвърна Тери хладно, — е какво ще правиш с мрежата, след като я вземеш от французина.

Върджил опря глава в ствола на дървото зад себе си.

— Трябвало е да станеш шахматист, Бучър. Не познавам друг, който да мисли толкова ходове напред.

— Отговори на въпроса ми.

— Добре тогава. Щом поемем контрола върху канала, ще го обърнем обратно. Тогава всичкият мръсен наркотик ще го гълтат комунистите.

Тери не промълви нищо толкова дълго, та Върджил стана неспокоен.

— Чувам как колелцата се въртят — каза той. — За какво мислиш?

— За това колко пари има в търговията с тая гадост.

— Е, и?

— Къде отиват печалбите?

Магьосника изтри ръце в панталона си.

— Знаеш ли какъв е проблемът при теб? Задаваш прекалено много въпроси.

— Не искам да участвам в това — каза Тери.

— Какво?

— Чу ме добре. Може да съм повярвал на половината от това, което ми каза, може и да не съм повярвал нито дума. Така или иначе, няма значение. Излизам от играта.

Чертите на Магьосника се втвърдиха.

— Слушай, приятел, тук връщане назад няма. Щом си се хванал на това хоро, ще го играеш докрай.

— Махам се от тук и толкова!

Магьосника вдигна рамене.

— Щом искаш да получиш куршум в гърба…

— Кой ще ме застреля? Ти ли? Пред всички останали?

— Чувал ли си за дезертьорство във военно време, Бучър? Знаеш ли какво е наказанието?

— А ти чувал ли си за военен съд? Там всичко ще излезе наяве. А тази операция е толкова секретна, че ти не можеш да си го позволиш.

— Така е — каза Върджил. — Но нещата никога няма да стигнат дотам. Тук, в тази пустош, аз съм Бог, Бучър. Аз държа в ръцете си живота и смъртта и никой в групата не е склонен да го оспорва. — Той се ухили. — Май нямаш избор. Освен ако не си решил да умреш, разбира се.

Тери знаеше, че Магьосника има право, но вярваше също, че е видял и трета възможност, която щеше да му позволи да живее в мир със себе си.

— Добре — каза той. — Щом искаш да участвам, ще участвам. Но ще бъда в играта докрай. Ние сме съдружници, Върджил, сега и завинаги. Каквото и да предприемеш, съветвам те да не забравяш и мен, защото аз ще бъда надзирателят на този канал. Ще се погрижа да ми казваш истината. Освен това, ще следя да не би на някой да му скимне да хитрува с печалбата.

Магьосника се вторачи в него.

— Ти говориш сериозно, кучи сине.

— Сериозен съм като самата смърт. — Тери вдигна поглед над главата на Върджил. — Като стана дума за смърт — каза той тихо, — недей да мърдаш.

— Какво има?

— Хануман — отвърна Тери, приковал очи в малката листно зелена змия. — Точно над главата ти е. — Очите й бяха с яркожълт цвят, нарушаван единствено от черния вертикален процеп на зениците.

— Убий я. — Не долавяше ли уплашен трепет в гласа на Върджил? — Чувал съм разни истории.

— Аз също — отвърна Тери. — Мън казва, че според поверието тя може да лети и да скача като маймуна. Затова е наречена на името на свирепия бог на маймуните Хануман.

— Не ми давай уроци по кхмерски фолклор. Убий я, да те вземат дяволите. Не понасям змии.

— Полека, полека — каза Тери. Ръката му улови дръжката на бойния нож, той излезе от канията си и увисна пред лицето на Върджил. Светлината струеше от него като от фенер.

Внезапно той изчезна. Върджил чу само едно остро, прекъснато свистене. В следващия миг двете половинки на змията паднаха в скута му.

Той изпищя, скочи на крака и започна да тъпче влечугото в калната земя, където допреди малко бе седял.