Эрик Ластбадер - Френска целувка

— И двамата кървим — отвърна Доминик, — само че ти си прекалено твърдоглав, за да го разбереш. Понякога си мисля, че всички ние трябва да се запитаме дали Трангх ни мрази толкова, колкото северновиетнамците. Вътрешната природа на този народ няма нищо общо със стореното от французите и ти го знаеш.

— Нека онзи, който е безгрешен, да хвърли първия камък, така ли?

— В общи линии, да. — Той погледна мрачно купчината трупове. — Нищо не може да облекчи бремето на тази трагедия.

— Трагедия е твърде слабо понятие, когато става въпрос за тая лайняна война — каза Сийв. — Това е дума, която можеш да употребиш у дома, когато си в безопасност и разсъждаваш за световните проблеми, седнал в удобното си кресло. А когато си тук, затънал до гуша в страдания и смърт, това е ад и ти дяволски бързо го разбираш.

Селяните се бяха разотишли и насъбралите се кучеха душеха необезпокоявани земята, по която се стичаха вадички кръв.

— Това място ме промени — каза Доминик. — По-точно промени начина, по който възприемах света. Дойдох, за да разбера доброто в своето пребиваване тук, да проумея неговата цел. Гледам как докторите сноват напред-назад, как се опитват да закърпят нещастните копелета, стъпили върху мина или закачили жицата на някоя граната в джунглата. Но те не могат да сторят нищо повече, не могат да те излекуват. А нали лекарят е затова — да лекува. Аз искам да лекувам и тази война ми показа начина, по който да го правя. Момчетата, — които се завърнат у дома, ще се нуждаят от нещо повече от физическо възстановяване. Те ще имат нужда от духовна сила, от изцеление за своите души. Само Бог може да стори това. Тук няма вяра, Сийв. Ти го виждаш така добре, както и аз. Господ е оставил това място на Конфуций и Буда. Но ако телата могат да се кърпят с хирургически игли и конци, то за сърцата и умовете е потребно друг вид лечение. Нещастниците, които успеят да се измъкнат от този ад, ще търсят спасение. И когато се завърна у дома, аз искам да им помогна да го открият.

„Никой не излиза жив от тук“ — пееше Джим Морисън.

Групата СЛАМ летеше на север към Плейку и Контум. Щяха да ги „вмъкнат“, ако се използва военната терминология, в „заградителен чувал“. Бързите хеликоптери „Хюи“ ги стовариха в джунглата — пратеници на смъртта сред буйната растителност, където човешките тела очакваха своята жътва.

Бучър ги учеше на много неща, между които и как да обезглавяват врага.

— Оставяйте главата край тялото — наставляваше ги той делово, — но преди това се уверете, че сте прерязали всички сухожилия. По този начин душата на виетнамеца няма да може да избяга. Нали така, Трангх?

— Безкрайният цикъл на „самсара“, свещеното колело, ще бъде прекъснат — отвърна Трангх без всякаква емоция.

— Нашата цел е не само да убиваме жълтите — каза Бучър, — но и да ги накараме да се насерат от страх. Ясно ли е?

Доминик поклати глава.

— Не знам дали ще мога да правя това.

— Защо, какво има? — попита Бучър с явно отвращение. — Съвестта ли те тревожи? Лайнарят, когото убиваш, е същият, който е заложил шибаната мина, оставила някое нещастно копеле без крака до второто пришествие. От колко време си тук? От девет месеца? Колко пъти досега някой до теб се е натъквал на замаскирана граната? Мисли за това, докато го правиш.

— Наистина, не знам…

— Той не знаел — имитира го Магьосника. — Слушай, приятел, време е да проумееш една от горчивите истини в тоя живот: ако човек не намира удовлетворение в силата, в това да потиска другите, той си измисля съвест и започва да тормози самия себе си. Това е изборът ти, решавай.

— Аз…

Но преди Доминик да успее да продължи, Сийв го прекъсна:

— Не се безпокойте, аз ще се погрижа за него.

— Може пък да не му е мястото при нас — каза Бучър. — Аз нося отговорност за цялата група.

— Не, не — отвърна Сийв, като мислеше с тревога, че Дом ще е в по-голяма безопасност тук, където Магьосника, защитавайки себе си, щеше да предпазва от злини и всички останали. — Казах, че ще се погрижа за него.

Трангх ги насочваше по пътя им и селата извираха като мехури от джунглата. Понякога отрядът използваше огън от въздуха, за да пробие димящи дупки в защитата на жълтите. Подаваха се навън през металните перила на хеликоптера и когато той се спуснеше, едновременно откриваха огън. Хеликоптерът изстрелваше своя ракетен товар и моментално смазваше всяка съпротива.

Те слизаха на обгорената, тлееща земя и продължаваха с кратки откоси от своите АК-47, „освободени“ от предишни жертви. Накрая, заобиколени от смърт, се навеждаха подобно на селяни в оризище, за да свършат кървавата работа на Касапина.