Эрик Ластбадер - Френска целувка

— И ти нямаш думата при това? — учуди се Сийв. — Мислех, че това е твое подразделение.

Бучър продължаваше да стрива рибените кости между зъбите си.

— Аз съм като доберман-пинчер. Магьосника ми показва целта и аз я унищожавам. В известен смисъл всички сме такива, нали така, Трангх?

Сийв беше озадачен. Дали Тери се шегуваше? Той бе всичко друго, но не и куче, отзоваващо се на заповедите на Магьосника. А и в последната му забележка се долавяше твърда, сърдита нотка, която приличаше по-скоро на предупреждение, отколкото на шега.

Като мислеше за отношенията между Тери и Трангх, Сийв се питаше дали те не бяха по-сложни, отколкото можеше да се види отстрани. Струваше му се, че Бучър не само мрази Върджил заради държанието му спрямо азиатците, но и донякъде презира Трангх, задето се примирява с това.

Някъде пред тях телевизионен екип препускаше да заснеме последиците от боя, камерите усърдно бръмчаха, вълнуващият коментар се съставяше в движение. Войната до голяма стенен наподобяваше някаква огромна, побъркана холивудска постановка, ръководена от Сесил Б. Демил. Сийв често си представяше как някой вика по него: „Хей, войнико, ще може ли да се повтори таза атака, за да я заснемем?“

Екипът се връщаше. Когато бойните групи се прибираха грохнали след сражението, тези хора отиваха по следите им до мястото на боя. Откакто преди два месеца списание „Лайф“ бе публикувало снимки, на двеста четирийсет и двамата американски войници, убити в едноседмичната битка за превземането на планината Апбия, медиите — и особено телевизията, най-хищното от всички средства за информация — налетяха на войната като на каца с мед.

Но за жалост планината Апбия стана нарицателно за безсмислието на войната. Тази никому ненужна височина, която, доби известност под името Хамбургер хил, беше отвоювана обратно от северновиетнамците само месец, след като американската армия я превзе с цената на купища кърваво месо. Твърде често през тази война това беше крайният резултат от американските победи.

— Един ден — каза Сийв с желанието да прозвучи оптимистично, — всичко това ще свърши.

Трангх спря да яде и го нагледна.

— Няма да свърши никога — каза той. — Тук войната се води от векове, под една или друга форма. Вие, американците, не можете да промените това, така, както французите не можаха, както няма да могат и руснаците. Вие се мъчите да ни смажете, всеки по свой начин, според, това, което ви диктуват вашите идеологии. Мислите си, че сте ни победили, само защото понякога сте успявали да ни покорите. Така смятаха французите, докато бяха тук.

Той се обърна и Сийв видя на ръката му татуировка на „фунг хоанг“ — митичната виетнамска птица, притежаваща според преданието свръхестествени сили, сред които и способността да отговаря на всички въпроси. Беше малка, но изящно пресъздадена от изкусен майстор. Сега тя му се стори удачен символ на бездънната културна пропаст, която ги разделяше.

— Всички искате едно и също — да ни учите. Да ни учите на какво? Да станем по-добри, отколкото сме? Да бъдем по-богати, по-здрави, по-щастливи? Това е, което чуваме от французи, американци, руснаци. А в действителност вие просто искате да ни превърнете в свои подобия. — Трангх се загледа в телевизионната камера, която снимаше в едър план отчаяните лица и възпалените очи на изтощените момчета. — Често се чудя защо въобще сте тук.

Уязвен, Сийв потъна в мрачно мълчание. Бучър, дали защото разговорът го бе заинтересувал, или от желание да вдигне падналото знаме на Сийв, каза:

— Защо тогава търпиш всичко това? Излиза, че ни мразиш толкова, колкото и северновиетнамците.

Черните, лишени от дълбочина очи се спряха върху него.

— Аз не мразя — каза Трангх. — Аз горя.

„Аз горя.“

Вече няколко седмици тази фраза не даваше мира на Сийв. Нещо го караше да се отнася към нея като към таен талисман, струваше му се, че тя то свързва пряко с Бучър и Трангх — защото той копнееше да принадлежи към нещо по-хуманно от СЛАМ, групата, която прекарваше по-голямата част от времето си в убиване. Но накрая трябваше да признае, че не разбира с какво се е сдобил и няма да го проумее никога, ако продължава да го крие от всички.

Ето защо се обърна към брат си Доминик. Макар и по-млад от него, той беше истински учен, поглъщащ ненаситно трудове по история, философия и социална етика.

От всички тях на Дом може би най-малко му прилягаше да бъде на война. Беше убивал, но го правеше с неохота. Никога не бе изпитвал внезапния прилив на възбуда в разгара на битката, който обземаше останалите дори против волята им — малки вълци, точещи зъби сред пустошта. Не го опияняваха светещите ивици на бръмчащите край ушите му трасиращи куршуми, нито се въодушевяваше от тракането на автоматите. Беше сляп за онова, което всички те виждаха в закона „Убий, за да живееш“, пропил самия въздух така, както мирисът на смърт.