Эрик Ластбадер - Френска целувка

Беше чисто отмъщение и нищо повече. Наскоро групата бе лишена от половината си състав от „Скачащата Бети“ — взривно устройство на виетконгците, което се изстрелваше изпод земята, щом някой настъпеше замаскираната жица. Сега онова, което сториха, се струваше странно на Сийв, защото тяхната група, както и всички останали, беше сформирана тук, на място. Всеки от шестимата й членове бе получил назначението си поотделно и в резултат на това никой не познаваше никого. Такива неща като другарство, усещане за семейство, принадлежност или защитеност не съществуваха.

Половината от времето си прекарваха пияни от долнокачествен алкохол или затъпели от марихуана, защото се побъркваха от скука. През останалата половина бяха толкова уплашени да не настъпят някоя заровена от жълтите мина, че нерядко ужасът ги парализираше.

Въпреки това — или може би именно заради него — Борк искаше не просто да унищожи патрула, а да даде на врага пример, да му покаже кого има насреща си.

Окачиха осемте виетконгци за краката. Те висяха безмълвно, само очите им гледаха диво като на зайци в капан. Въпреки възраженията на Сийв и Доминик, Борк им заповяда да разрежат провесените тела от шията до половите органи — един ред от смърдяща, разлагаща се човешка плът, свидетелство за силата на човешката омраза и покварата на човешката душа, за дълбоката, незаличима вреда, която войната нанася на онези, които участват в нея.

След това, разбира се, трябваше да се спасяват — за да не полудеят, или, може би, за да не започнат да се наслаждават на стореното. Алкохолът имаше грижата за това в продължение на четирийсет и осем часа. После вече бяха безчувствени като жаби. Когато освобождаваш другиго от живота, самият ти незабавно се нуждаеш от този, по-различен вид освобождаване.

Доминик, хлипайки, скоро изпадна в безпаметен унес. Сийв лежеше с момичето си — гъвкава виетнамка вероятно на не повече от четиринайсет години. Галеше гъстата й гарвановочерна коса, прокарваше мазолестите си длани по кадифената й плът с такава нежност, че тя се повдигна от сламеника и с благодарност целуна ямката на шията му.

Внезапно от съседната стая, където беше Борк с момичето си, се чу нечовешки вой. С мисълта, че командирът му е нападнат от виетконгци, Сийв сграбчи бойния си нож и се втурна натам. Това, което видя, накара кръвта да замръзне в жилите му. Борк беше омотал момичето с медна жица, толкова стегнато, че плътта й противно се издуваше между намотките. На места, там където металът се беше впил най-жестоко в нея, тя бе започнала, да кърви.

Борк, напълно гол, я биеше с бамбуков прът. Членът му стърчеше пред него, червен и трептящ.

Вбесен, Сийв изтръгна пръта от ръката му и го би с него, докато капитанът изпадна в безсъзнание. След това внимателно размота жицата от разплаканото момиче.

— Какво има? — попита момичето на Сийв от прага на отворената врата. — Какво правиш?

— А ти как мислиш? — отвърна той. — Погледни колко кръв.

— Няма нищо. Това случва непрекъснато. — Тя протегна ръка. — Какво ти става? Връщай в леглото — време за чукане.

Момичето на Борк се облягаше върху него, обливайки го с кръвта си; той стоеше и гледаше вторачено тъмноокото дете в сянката. И изведнъж бе обхванат от ясното съзнание за пълната безнадеждност на живота.

Изпитваше нужда да забрави, ето защо на другия ден танцуваше в бараката от гофрирана ламарина с друго дете. Те бяха взаимозаменяеми, както бе открил за свой най-голям ужас, тези безцелно носещи се атоми на една изгубена цивилизация; призраци, бродещи из пепелището, в което се бе превърнал животът.

„Сем енд Дейв“ крещяха своята популярна „Ар енд Би“, пианото дрънчеше унесено, издигайки стена от звук между Сийв и вездесъщата воня на смърт. Посред такта Магьосника го потупа по рамото.

— Изчезвай — каза Сийв, заровил лице в косата, ухаеща на жасмин и само едва доловимо на смърт.

— Защо така, приятел?

— Върви да се жалваш на някой друг.

— Чувам, че си загазил дълбоко.

Сийв продължаваше да танцува под звуците на „Сем енд Дейв“ и тяхното пиано. Беше къде по-добро от джаз, чувстваше се истинският дух на Америка. Той завъртя момичето.

— Прав си. Тая шибана война е най-дълбоката лайняна яма, в която някога съм попадал.

— Говоря за военен съд.

Едва сега Сийв за пръв път погледна Магьосника в лицето.

— Познавам ли те отнякъде?

— Сега вече ме познаваш — отвърна Магьосника и го дари с широка усмивка. — Какво ще пиеш?