Клайв Касслер - Златото на Спарта

— Има ли някого? — обади се един глас.

— Да — отговори Сам, — синьора Фаварето ни пусна да влезем.

Когато очите им се приспособиха, видяха на върха на една от стълбите в далечния край на библиотеката фигура на мъж. Той стоеше на най-високото стъпало и опипваше с пръсти гърбовете на книгите, като побутваше едни навътре, а други издърпваше леко навън. След малко слезе и се затътри по пътеката към тях.

— Да?

Джузепе беше висок едва метър и петдесет. Имаше бяла рехава коса, която стърчеше във всички посоки. Надали тежеше повече от четирийсет килограма. Погледна ги с изненадващо остри сини очи.

— Здравейте. Аз съм Сам, а това е…

Джузепе махна пренебрежително с ръка.

— Имате въпрос към мен, така ли?

— Хм, да… Занимава ни една загадка. Търсим името на човек, може би от Истрия в Хърватия, който може би има връзка с Повелия или Санта Мария ди Назарет.

— Дайте ми загадката.

— „Мъжът от Хирстия, тринайсет по традиция“.

Без да казва нищо, Джузепе задъвка устни.

— Освен това, смятаме, че има нещо общо с лазаретите…

Джузепе рязко се извърна и се отдалечи. Спря на пътеката и започна да се взира в стените от книги една по една, движейки показалец във въздуха.

— Изрежда книгите наум — прошепна Реми.

— Тихо, моля! — излая Джузепе.

След две минути Джузепе се приближи до стената отдясно и избута стълбата до далечния край. Качи се, извади една книга, разлисти я, остави я на мястото й и отново слезе. Повтори същото още пет пъти.

— Човекът, когото търсите, се казва Пиетро Традонико — заяви той накрая, — дож на Венеция от 836 до 864 г. Хронологично бил единайсетият дож, но по традиция се смята за тринайсети. След убийството му привържениците му избягали на остров Повелия. Живели в колиби в североизточния край на острова.

С тези думи Джузепе отново затътри крака.

— Още един въпрос — извика Сам.

Джузепе се обърна.

— Традонико тук ли е погребан?

— Някои мислят, че е тук, други — че не е. Привържениците му поискали тялото след убийството, но никой не знае къде са го отнесли.

После се отдалечи.

— Благодаря ви! — извика Реми подире му.

Старецът не отговори.

— Открихте ли това, което търсехте? — попита Мария, още щом отвори вратата на Сам и Реми да излязат от библиотеката.

— Да — каза Сам. — Джузепе наистина се оказа невероятен. Много сме ви признателни за помощта.

— За мен беше удоволствие. Мога ли да направя още нещо за вас?

— След като сте толкова мила… кой е най-лесният начин да стигнем до Повелия?

Мария спря и се обърна към тях. Лицето й се опъна.

— Защо искате да отидете там?

— Проучване…

— Можете да използвате нашата библиотека. Сигурна съм, че Джузепе…

— Благодаря, но бихме искали лично да посетим острова.

— Моля ви, помислете отново!

— Защо? — попита Реми.

— Какво знаете за историята на Повелия?

— Ако говорите за масовите гробове от чумата…

— Не са само те. Има и друго. Елате да изпием по нещо и ще ви разкажа.

— Обясни ми отново, ако обичаш — прошепна Реми, — защо това не можеше да чака до сутринта?

— Вече е сутринта — отвърна Сам и леко завъртя кормилото, за да не се отклонят от курса.

Макар да не бяха включили навигационните прибори, нямаше опасност да се объркат — силуетът на камбанарията ясно се очертаваше на нощното небе.

От птичи поглед Повелия приличаше на ветрило — петстотин метра в най-широката си част и триста метра в тясната, където малък канал пресичаше целия остров от запад на изток.

— Не се заяждай, Фарго! За мен два часа не е сутрин. Щом не е изгряло слънцето, значи още е нощ.

Снощи след питието с Мария успяха да открият фирма за лодки под наем. Собственикът имаше на разположение само един съд — дванайсетфутова открита рибарска лодка с извънбордов двигател. Сам реши, че ще им свърши работа. Повелия беше едва на три мили от Венеция, в закътан залив, където нямаше кой знае какъв вятър.

— Не ми казвай, че си повярвала на историите на Мария!

— Не съм, но честно казано те не бяха особено насърчителни.

— Вярно е.

Освен като бунище за жертвите на чумата, през последното хилядолетие островът давал подслон на манастири, колонии, един форт и склад за боеприпаси на Наполеон, а през двайсетте години на 20-ти век — и на психиатрична болница.

Мария със страховити подробности им описа как лекарят, комуто болните се оплаквали, че виждат призраците на жертвите на чумата, започнал да прави лоботомии и да извършва жестоки експерименти — собствена марка медицински екзорсизъм.