Клайв Касслер - Златото на Спарта

Сам и Реми последваха картата и се отправиха на север, нагоре по един хълм, покрай пасище за крави, а после надолу по криволичеща алея. Тя ги отведе до невзрачна малка постройка с олющена синя боя. На ръчно написаната табела над вратата се виждаха шест думи на хърватски и изобилстващи от съгласни, но една от тях не можеше да се сбърка: „Традонико“.

Сам и Реми бутнаха вратата и влязоха. Над главата им прозвъня звънче. Озоваха се в измазана в бяло стая с размери шест на шест метра и тъмни вертикални греди. Отляво на вратата имаше Г-образен плот, а на различни места в помещението бяха разположени половин дузина стъклени витрини. По стените имаше лавици, на които се виждаха статуетки, икони и други дреболии. Вентилаторът на тавана се люлееше и поскърцваше заплашително.

Възрастен мъж с очила с телени рамки и дрипав пуловер се надигна от мястото си зад плота и ги поздрави на хърватски.

Сам отвори разговорника, който взе от летището в Триест, и успя да подреди няколко думи на хърватски:

— Здравейте, името ми е Сам. — После посочи към Реми и добави: — Реми.

Мъжът обърна палец към гърдите си:

— Андрей.

— Говорите ли английски? — попита Сам с помощта на разговорника.

Андрей махна с ръка.

— Малко. Американци?

— Да — кимна Сам, — от Калифорния.

— Търсим Пиетро Традонико — добави Реми.

— Дожа?

— Да.

— Дожа е мъртъв.

— Знаем. Тук ли е?

— Не. Мъртъв е. Отдавна е умрял.

Сам пробва по друг начин:

— Идваме от Венеция. От остров Повелия. Традонико е бил пренесен от Повелия тук.

Очите на Андрей грейнаха и той закима:

— Да, 1805-та. Пиетро и жена Майела. От тук, моля. — Андрей излезе и ги поведе към стъклената витрина в средата на стаята. Посочи дърворезбованата икона с лющеща се златна боя. На нея беше изобразен мъж с изпито лице и дълъг нос. — Пиетро — рече Андрей и посочи иконата.

Във витрината бяха изложени и други предмети, предимно накити и малки статуетки. Сам и Реми се разходиха наоколо и разгледаха всички експонати. Накрая се спогледаха и поклатиха глава.

— Вие Традонико ли сте? — попита Реми. — Андрей Традонико?

— Да — отвърна мъжът.

Сам и Реми бяха обсъдили следващата част от плана, само че не бяха решили как да действат. Как точно да кажеш на някого, че искаш да си навреш носа в останките на предците му?

— Бихме искали да видим… ако може…

— Да видите тялото?

— Да, ако не ви притесняваме.

— Няма проблем!

Мъжът излезе през една врата зад плота. Сам и Реми го последваха. Озоваха се в къс коридор, който ги отведе до друга врата. Андрей извади от джоба си стар ключ и отключи. Отвътре повя хладен застоял въздух. Чу се как капе вода. Андрей протегна ръка и дръпна някаква връв. Светна крушка. Под мъждивата й светлина видяха каменно стълбище, което се спускаше надолу в мрака.

— Катакомби — обясни Андрей и заслиза надолу.

Сам и Реми вървяха след него. След десетина метра стъпалата завиха рязко надясно и свършиха. Чуха тътренето на обувките на Андрей по камъка, после нещо цъкна. От дясната им страна грейнаха шест крушки и осветиха дълъг и тесен каменен проход.

В стените бяха изрязани правоъгълни ниши, наредени една над друга до тавана и простиращи се по цялото протежение на коридора. Лампите бяха нарядко и нишите тънеха в тъмнина.

— Преброих петдесет — прошепна Сам на Реми.

— Четирийсет и осем — отвърна Андрей, — две празни.

— Значи не всички от фамилията са тук?

— Всички? Не, твърде много всички — засмя се Андрей. — Останалите в гробището. Елате, елате!

Той ги поведе надолу по коридора, като сочеше нишите:

— Дражан… Ядранка… Грегор… Нада. Моята пра-пра-прабаба.

Сам и Реми зърваха части от скелети, челюст, китка, бедро… прогнил плат или кожа.

Андрей спря в края на коридора и коленичи до една ниша в долната част на дясната стена.

— Пиетро — каза той безразлично, а после посочи горната ниша: — Майела. — Бръкна в панталона си, извади малко фенерче и го подаде на Сам. — Моля!

Сам светна фенерчето и го насочи към нишата на Пиетро. Отсреща го погледна череп. Обходи целия скелет с лъча. После го вдигна към нишата на Майела. Просто още един скелет.

— Само кости — прошепна Реми. — Но пък и какво очаквахме, някой от тях да държи бутилката в ръце ли?

— Вярно, но си струваше да опитаме. — Сам се обърна към Андрей. — Когато са ги донесли от Повелия, имало ли е още нещо с тях?

— Моля?

— Някакви лични вещи? — поясни Реми.