Клайв Касслер - Златото на Спарта

Сам натисна звънеца. Чуха се стъпки и на вратата се показа пълна жена с рокля на розови и жълти цветя.

— Си?

— Бонжорно — поздрави Реми, — парла инглезе ?

— Да, говоря английски много добре. С какво мога да ви помогна?

— Вие ли сте уредникът?

— Моля?

— На историческото дружество „Повелия“ — уточни Сам с усмивка, като посочи табелката.

Жената се наведе, присви очи и се смръщи.

— Стара е — каза тя, — дружеството не се е събирало вече четири или пет години.

— Защо?

— Заради тия призраци. Единственото, от което се интересуват хората, са болницата и чумните ями. Останалата част от историята беше забравена. Аз бях секретар на дружеството. Казвам се Розела Бернарди.

— Тогава, сигурно ще можете да ни помогнете — каза Реми и представи себе си и Сам. — Имаме няколко въпроса за Повелия.

Синьора Бернарди сви рамене, покани ги да влязат и ги въведе в кухнята, украсена с шахматно наредени бели и черни плочки.

— Заповядайте, седнете. Кафе? — попита тя, като посочи към масата. После напълни три чаши от сребърната кана и също седна. — Какво искате да знаете за острова?

— Интересуваме се от Пиетро Традонико — отвърна Сам. — Знаете ли дали е бил погребан на острова?

Синьора Бернарди стана, прекоси кухнята и отвори един шкаф над мивката. Взе оттам нещо като албум с кафява кожена подвързия и се върна на масата. Отвори го на една страница около средата. Под прозрачно фолио се виждаше жълтеникава хартия с десетки редове ръчно написани бележки.

— Това оригинална справка ли е? — попита Реми.

— Да, това са данните от правителственото преброяване на населението на Повелия през 1805 г. Когато Наполеон разпоредил присъединяването на острова, правителството побързало да заличи миналото.

— Което включвало селището, изградено от Традонико и неговите привърженици?

— Това също. Според тези данни Пиетро Традонико и съпругата му, Майела, били погребани един до друг на острова. След изравянето телата им били сложени в общ ковчег и временно били оставени в подземието на базиликата „Санта Мария делла Салуте“.

Сам и Реми се спогледаха. Това беше обяснението на последния ред: „Заедно почиват те“.

— Казахте „временно“. Знае ли се къде са били преместени след това?

Синьора Бернарди прокара пръст по страницата, после прелисти на следващата. Някъде по средата показалецът й спря.

— Били са отнесени в родното им място — оповести тя.

— А къде е то?

— Традонико е роден в Истрия.

— Да, знаем.

— Негови родственици дошли и отнесли телата им в село Опертале. Намира се в Хърватия, ако не знаете.

Реми се усмихна.

— Какво е станало с телата, след като са стигнали там, не се знае. Това отговаря ли на въпросите ви?

— Да — каза Сам и се изправи.

Двамата с Реми се сбогуваха със синьора Бернарди и излязоха в коридора. На външната врата жената ги спря:

— Ако ги откриете, моля, уведомете ме, за да го отбележа в документите. Надали някой друг ще попита, но поне ще бъде записано.

После им махна за довиждане и затвори вратата.

— Хърватия, идваме! — каза Реми.

Сам, който вече пишеше на айфона, се вгледа в екрана.

— Има полет след два часа. Ще стигнем навреме за обяд.

Плановете на Сам се оказаха прибързани. Оказа се, че най-бързият маршрут е полет на „Алиталия“ от Венеция до Рим, оттам през Адриатическо море до Триест, откъдето взеха кола под наем и шофираха на юг до Опертале на четирийсет и пет километра от границата. Стигнаха едва в късния следобед.

Опертале беше типично средиземноморско селце. Намираше се на триста метра надморска височина на върха на едно възвишение в долината на река Мирна. Къщите му имаха покриви от червеникави вълнообразни керемиди, а наоколо се простираха облени в слънце хълмове, покрити с лозя и маслинови горички. Историята на Опертале като средновековна крепост се разкриваше в лабиринта от калдъръмени улички, решетките на портите и плътно наредените къщи.

След като няколко пъти спираха да питат, Сам и Реми най-накрая откриха кметството на няколко преки на изток от главния път, зад църквата „Свети Георги“. Спряха под едно маслиново дръвче и слязоха от колата.

Надяваха се, че при население от едва хиляда и сто жители, жителите на селото ще помнят фамилията Традонико. Предположенията им се оказаха верни. Само при споменаването на някогашния дож секретарят на кметството кимна и им нарисува карта на един лист хартия.

— Музей „Традонико“ — каза той и заби пръст в импровизираната карта.