Клайв Касслер - Златото на Спарта

— Колкото и пъти да идвам, винаги ми спира дъхът! — каза Реми.

Любимият на туристите площад „Сан Марко“ има форма на трапец и е разположен край източното устие на Канале Гранде. Прочут с гълъбите си и геометричните си каменни мотиви, той е може би най-известният площад в цяла Европа и дом на някои от най-големите забележителности на Венеция, много от които датират отпреди хиляда години.

Сам и Реми се въртяха в кръг, сякаш виждаха всичко това за пръв път: базиликата „Сан Марко“ с византийските й куполи, стометровата камбанария, внушителния готически Дворец на дожовете и накрая, точно срещу базиликата, сградата на Ала Наполеоника — някогашната административна резиденция на Наполеон.

Дали това беше съвпадение или не, скоро щяха да разберат, но отдавна знаеха за връзката между императора и площад „Сан Марко“. Самият той бе нарекъл прочутият площад „салона на Европа“. През 1803 г., скоро след признаването на Венеция за част от новосъздаденото Кралство Италия, Наполеон решил, че нито Монетният двор, нито Националната библиотека, нито Новите Прокурати са подходящи за негова резиденция и заповядал да построят Ала Наполеоника.

Беше близо шест следобед и слънцето се спускаше над покрива на Националната библиотека. Някои от лампите на площада вече светеха и хвърляха езера от кехлибарена светлина върху арките и куполите наоколо. Повечето туристи се бяха разотишли и площадът бе тих, с изключение на фона от бъбрещи гласове и гукането на птиците.

— С кого имаме среща? — попита Реми.

— С уредника, Мария Фаварето.

Преди да хванат полета на „Луфтханза“ от Залцбург, Сам се обади на уредника на Археологическия музей. За щастие, синьора Фаварето беше чувала за тях. Разказа му, че преди година, когато двамата с Реми бяха открили изгубения дневник на Лукреция Борджия — дама от политическата вихрушка на петнайсети век и прочута съблазнителка, новината била на първите страници на вестниците. Бивш неин колега сега бил помощник-уредник в музея на Борджиите в Библиотеката на Ватикана. Именно там семейство Фарго бяха дарили дневника. Фаварето се съгласи да се срещнат и да обиколят Археологическия музей след работно време.

— Това тя ли е? — посочи Реми към жената, която им махаше от един от входовете на Новите Прокурати, където се помещаваше част от Археологическия музей — останалата част се намираше в Националната библиотека „Сан Марко“. Сам и Реми тръгнаха към нея.

— Синьор Фарго, синьора Фарго, аз съм Мария Фаварето. Приятно ми е да се запознаем!

— Моля, наричайте ни Сам и Реми — каза Реми и стисна ръката й.

— А вие пък ме наричайте Мария.

— Благодаря ви за помощта. Надяваме се, че не ви безпокоим.

— Ни най-малко! Припомнете ми, моля, кой период ви интересуваше?

— Не сме сигурни, но всички сведения ни водят към осемнайсети век.

— Добре, мисля, че имаме късмет. Последвайте ме, ако обичате.

Тя ги поведе през арката на един тунел, облицован в червеникави и кремави плочки към входа на музея. Подминаха витрините с египетски саркофази и асирийски колесници, етруски статуи и вази и римски бюстове, византийски гравюри върху слонова кост и минойски глинени делви.

Мария спря пред една дървена врата и отключи. Озоваха се в дълъг, слабо осветен коридор.

— Това е нашата библиотека, която не е предназначена за обществено ползване. Предвид това, за което питате, сметнах, че най-полезен ще ви е Джузепе. Няма научна титла, но е тук отдавна, вече почти шейсет години. Знае повече за Венеция от всички, които познавам. — Тя се прокашля колебливо. — Джузепе е на осемдесет и две и е малко… особен. Ексцентричен, може да се каже. Но това да не ви тревожи. Просто му задайте въпросите си и той ще намери отговорите.

— Добре — отвърна Сам с усмивка.

— Попитах ви за периода, от който се интересувате, защото Джузепе няма никакъв афинитет към съвременността. Ако нещо не се е случило през деветнайсети век или по-рано, то просто не съществува за него.

— Ще го имаме предвид — успокои я Реми.

Мария отвори вратата и ги покани да влязат.

— Когато приключите, просто натиснете звънеца на стената. Аз ще дойда да ви взема. Успех!

И с тия думи тя затвори вратата.

Библиотеката на музея беше дълга и тясна. Стените всъщност не бяха стени, а лавици с книги, които стигаха от пода до тавана, по шест метра високи. До всяка от тях имаше дървена стълба на колелца. В средата имаше единична работна маса, дълга три метра, с един — единствен стол. От тавана висяха халогенни полилеи, които хвърляха мека светлина върху покрития със зелени плочки под.