Клайв Касслер - Златото на Спарта

Според легендата накрая и той започнал да вижда призраци също като пациентите си и накрая полудял. Една вечер се качил на камбанарията и скочил от нея. Пациентите върнали тялото му в камбанарията и я запечатали, превръщайки я в негова гробница за вечни времена. Скоро след това болницата и островът били изоставени, но и до ден-днешен жителите на Венеция разказвали, че чуват звъна на камбаната на Повелия и виждат призрачни светлини в болницата.

Това било най-призрачното място в цяла Италия, завърши Мария.

— Не, на тази част с призраците не вярвам — каза Реми, — но случилото се в болницата е надлежно документирано. Освен това, островът е затворен за туристи. Ние нарушаваме закона.

— Това досега не ни е спирало.

— Просто се опитвам да бъда разумна.

— Добре, признавам, че е стряскащо, но сме толкова близо до решението на загадката, че трябва да го направим.

— Прав си, но ми обещай нещо — чуем ли и един удар на камбана, веднага си тръгваме.

— Чуя ли удар на камбана, ще трябва да ме гониш до лодката.

След няколко минути пред очите им се показа устието на канала. На няколкостотин метра от брега се виждаше тъмният силует на болницата и камбанарията, извисяваща се над дърветата.

— Да виждаш призрачни светлини?

— Шегувай се ти!

Сам насочи лодката към канала. Водата му беше тиха, спокойна и леко заблатена, тук-там се носеха листа от водни лилии. Каналът на места беше дълбок едва няколко педи. От дясната им страна се виждаше тухлена стена, покрита с пълзящи растения, отляво — дървета и храсти. Чу се шумолене на крила и когато погледнаха нагоре, видяха прилепи, които кръжаха над главите им и ловяха насекоми.

— Чудесно! — измърмори Реми. — Прилепи!

Сам се засмя. Реми не се страхуваше от паяци, змии и буболечки, но мразеше прилепите. Наричаше ги „крилати плъхове с човешки ръчички“.

След десет минути стигнаха пясъчните плитчини по средата на канала. Сам увеличи оборотите, за да се качи върху тях, после Реми слезе и издърпа лодката още няколко педи. Сам я последва и върза въжето на носа. Двамата включиха фенерчетата си.

— Накъде? — попита Реми.

— Към северния край на острова.

Прекосиха плитчината и продължиха по брега към гъстия храсталак. Намериха пролука, през която да се проврат, и се озоваха сред широко поле, оградено от НИСКИ дървета.

— Това ли е…? — прошепна Реми.

— Възможно е — отвърна тихо Сам. — На нито една от картите не беше упоменато точното местоположение на масовите гробове.

— Във всеки случай е странно, че тук нищо не расте — продължи той.

Прекосиха полето с предпазливи крачки. Ако това наистина бяха ямите на гробовете, значи вървяха върху останките на десетки хиляди хора.

Когато стигнаха до дърветата отсреща, Сам продължи трийсетина метра на изток, после зави отново на север. Гората се разреди и двамата се озоваха на малка полянка, обрасла с трева до коленете. През дърветата се виждаше как лунните лъчи чертаят пътеки върху водата. В далечината се чу звън.

— Шамандура в лагуната — прошепна Сам.

— Слава Богу! Сърцето ми подскочи!

— Там има нещо! — Двамата тръгнаха напред и спряха пред голям каменен блок, който се извисяваше над тревата. — Сигурно е част от основата на нещо.

— Виж тук, Сам! — каза Реми и насочи фенерчето си към нещо, което напомняше на стълб от ограда от дясната страна на полянката.

Приближиха се. На стълба висеше табелка:

„През 9 в. тук са живели привържениците на Пиетро Традонико, дож на Венеция от 836 до 864 г. Останките са изровени и преместени през 1805 г.

Историческо дружество «Повелия».“

— И да е бил тук Традонико, вече го няма — отбеляза Реми.

— „Преместени през 1805 г.“ — повтори Сам. — Това е по времето, когато Наполеон е провъзгласен за крал на Италия, нали?

— И по времето, когато е превърнал Повелия в склад за боеприпаси — додаде Реми. — Ако Лоран е бил с него, вероятно тук са получили вдъхновение за загадката.

— При това вероятно са знаели къде са изпратени останките на Традонико. Реми, тук никога не е имало бутилка. Цялата загадка е била само крачка, която е трябвало да насочи Наполеон Младши в някаква посока.

— Но каква?

В осем часа и две минути на следващата сутрин водното такси на Сам и Реми спря в малка странична уличка на две преки източно от църквата „Санта Мария Мадалена“. Платиха на шофьора, слязоха и изкачиха няколко стъпала до червена врата с черни парапети от ковано желязо. На малката бронзова табелка пишеше: „Историческо дружество Повелия“.