Майкл Коннелли - Законът на Бош

— Ходих, но се върнах. И нещата се изглаждат. Може да се каже, че се споразумях с приятелите ти от деветия етаж. Искаш ли да се върнеш в играта, или ще се сърдиш?

— Научи ли нещо ново?

— Може би. Но в момента имам само предчувствие.

— Какво искаш от мен?

Отместих опаковката от сандвича от черната папка и я отворих, за да видя информацията, която ми трябваше.

— Провери какво ще можеш да намериш за един тип, Лай-нъс Саймънсън. Двайсет и две годишен, бял. Има клуб в града.

— Как се нарича?

— Още не знам.

— Страхотно.

Казах му рождената дата на Саймънсън и адреса, записан в материалите от разследванията, макар да имах чувството, че е стар.

— Кой е той?

Добавих, че Саймънсън е работил в „Банка ЛА“ и е бил прострелян по време на обира на снимачната площадка.

— Той е жертва. Мислиш, че е нагласил всичко и е казал На хората си да го прострелят в задника?

— Не знам.

— И какво общо има този Саймънсън с Марти Геслер?

— Не знам. Вероятно нищо. Но искам да го проверя. Струва ми се, че има нещо гнило.

— Добре. Продължавай да имаш предчувствия, а аз ще върша черната работа. Нещо друго?

— Виж какво, ако не искаш да го направиш, кажи. Ще помоля някой друг.

— Ще го направя. Нещо друго?

Поколебах се, но не задълго.

— Да. Ще провериш ли един регистрационен номер?

— Казвай.

Казах му номера на колата, която караше Елинор. Помнех го и едва ли щях да го забравя, докато не го проверях.

— Невада? — подозрително попита Линдъл. — Това с пътуването ти до Лас Вегас ли е свързано, или с разследването, тук?

Трябваше да се досетя. Линдъл имаше много недостатъци, но не беше глупав.

— Не знам — излъгах.

Ако колата беше регистрирана на друг, както се съмнявах, щях да измисля някаква история, че са ме проследили, и Линдъл нямаше да разбере нищо.

— Добре — каза агентът. — Трябва да затварям. Обади ми се по-късно.

Затворих. Обзе ме чувство за вина. Можеше и да заблудя Линдъл с искането си, но не и себе си. Проверявах бившата си съпруга, която не можех да забравя. Запитах се дали съм способен да направя нещо още-низко.

Опитах се да не мисля за това, отново взех слушалката и пуснах в автомата още монети. Обадих се на Джанис Лангуайзър и осъзнах, че може би съм на път да отговоря на въпроса, който си бях поставил.

Секретарката каза, че Лангуайзър говори по телефона и ще ми се обади по-късно. Отговорих, че тя не може да се свърже с мен, но ще позвъня пак след петнайсет минути. Затворих и се разходих из търговския център, като прекарах повечето време в един магазин, където продаваха стотици търговски марки лютив сос. Не знаех дали ще го използвам, защото вече не си готвех, но купих бутилка „Гейтър Скуийзинг“, тъй като магазинът ми хареса, пък и ми трябваха още дребни пари за телефона.

После отидох във фурната, но не за да купя нещо, а да гледам. Когато бях дете, майка ми ме водеше в събота сутринта на Фермерския пазар. Най-ясно съм запомнил как наблюдавах през витрината как пекарят украсява тортите, които хората са поръчали за рождени дни, празници и сватби. Правеше прекрасни фигури върху всяка торта — изстискваше крема през тънка фунийка — и дебелите му ръце бяха покрити с брашно и захар.

Майка ми обикновено ме повдигаше, за да мога да виждам как украсяват тортите. Понякога мислеше, че гледам лекаря, но аз наблюдавах отражението й в стъклото и се питах какво не е наред.

Когато се измореше да ме държи, тя взимаше стол от близкия ресторант и ме слагаше да стоя на него. Гледах тортите и си представях на какви празненства ще бъдат изпратени и колко хора ще отидат там. Струваше ми се, че тортите са предназначени само за щастливи домове. Но смятах, че сватбените торти сигурно натъжават майките.

Фурната още съществуваше. Застанах пред витрината, но вътре нямаше пекар. Знаех, че вече е късно. Тортите се правеха рано сутринта, за да са готови навреме за празненствата по случай рождени дни, годишнини и сватби. На лавицата До витрината имаше фунийки от неръждаема стомана за правене на различни фигурки и цветенца от крем.

— Няма смисъл да чакате. Приключиха за днес.

Не беше необходимо да се обръщам — в стъклото видях възрастна жена, която минаваше зад мен. Това отново ме накара да се сетя за майка ми.

— Да — отговорих й. — Права сте.

Влязох отново в телефонната будка и се обадих на Лангуайзър. Този път беше свободна.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Господи, уплаши ме.

— Защо?

— Казал си на Джейн, че не мога да се свържа с теб. Реших, че се обаждаш от клетъчен телефон.