Майкл Коннелли - Законът на Бош

— Това може да доведе до тайно споразумение. Пък и съществува юридически риск. Не се ползвам с протекции, каквито има полицията. Ако записките и изводите ми от разследването станат публично достояние, ще бъда уязвим и може да ме съдят.

Замислих се как да подходя към Шатмари. Той, изглежда, криеше нещо и каквото и да беше то, можеше да е в материалите му от разследването. Смятам, че искаше да ми го каже, но не беше сигурен как.

— Погледнете пак снимката — рекох аз. — Вижте ръцете й. Набожен ли сте, господин Шатмари?

Той се вторачи в ръцете на Анджела Бентън.

— Понякога. А вие?

— Не съвсем — отговорих. — Какво означава религия? Не ходя на църква, ако имате предвид това. Но мисля за религията и смятам, че в нея има някакъв смисъл. Моралът прилича на религия. Човек трябва да го спазва. Погледнете ръцете й, господин Шатмари. Няма да забравя мига, когато я видях да лежи на плочките и как бе протегнала ръце… Приех го като знак.

— За какво?

— Не знам. Знак за нещо. Като религия. Затова не мога да се откажа от този случай.

— Разбирам.

— Тогава извадете материалите от разследването си и ги сложете на бюрото — казах така, сякаш говорех на човек, изпаднал в хипнотичен транс. — После отидете да си вземете кафе или да изпушите една цигара. И не бързайте. Ще ви чакам тук.

Шатмари дълго ме гледа, после протегна ръка, извади една папка и я сложи на бюрото. Накрая отмести стола си и стана.

— Ще отида да си взема кафе — каза той. — Желаете ли нещо?

— Не, благодаря.

Шатмари кимна и излезе. В мига, в който вратата се затвори, аз скочих от мястото си, заобиколих бюрото, седнах и отворих папката.

Вече бях виждал повечето документи в нея. Имаше копия от договори между „Глобал“ и клиента им „Банка ЛА“ и резюмета от разпити на служители на банката и филмовата компания. Шатмари бе разговарял с всички от охраната и транспортирането на парите, присъствали на мястото в деня на престрелката и обира.

Но нямаше разговор с мен. Както винаги, полицията бе Издигнала бариера. Искането на Шатмари да ме разпита така и не бе стигнало до мен. Не че щях да се съглася да говоря с Него. Тогава притежавах арогантност, която се надявам, че Не съм изгубил.

Прегледах разпитите и резюметата, колкото можах по-бързо, като обърнах особено внимание на докладите за три-Мата банкови служители, с които смятах да говоря по-късно през деня — Гордън Скагс, Лайнъс Саймънсън и Джослин Джоунс. Те не бяха казали кой знае колко на Шатмари. Скагс е организирал всичко и подробно бе обяснил какви предпазни мерки е взел и как е планирал доставянето на еднодневния заем от два милиона долара. Разпитите на Саймънсън ц на Джоунс ги описваха като работни пчелички, които изпълняват каквото им кажат.

Любопитството ми се изостри, когато попаднах на документи, отнасящи се до финансовото състояние на Джак Дорси, Лотън Крос и моето. Шатмари бе направил справка за всеки от нас. Очевидно се бе обадил на банките, в които имахме сметки, и на компаниите, издали кредитните ни карти, и бе написал кратки резюмета. Моето кредитно досие беше най-чисто. Крос и Дорси не се бяха представили толкова добре. Според Шатмари и двамата имаха огромни дългове. Дорси беше в най-трудно финансово положение, защото бе разведен и издържаше четири деца, две от които учеха в колеж.

Вратата на кабинета се отвори и секретарката подаде глава, явно за да каже нещо на Шатмари, но после видя зад бюрото мен и попита:

— Какво правите?

— Чакам господин Шатмари. Той отиде за кафе.

Тя сложи ръце на закръглените си хълбоци — международният жест, изразяващ възмущение.

— Той каза ли ви да седнете зад бюрото му и да четете тази папка?

Бях задължен да не създавам неприятности на Шатмари.

— Каза ми да чакам. И аз чакам.

— Веднага се махнете оттам. Ще кажа на господин Шатмари какво видях.

Затворих папката, станах, заобиколих бюрото, както ми бяха наредили, и казах:

— Ще ви бъда много благодарен, ако не го направите.

— Благодарността ви не ме интересува. Ще му кажа.

Тя изчезна, като остави вратата отворена. След няколко минути Шатмари гневно нахлу в кабинета и тресна вратата. После се обърна към мен и изражението му омекна. Носеше голяма чаша с димящо кафе.

— Благодаря, че го изиграхте по този начин — каза той. — Дано да сте намерили онова, което търсите, защото се налага да ви изхвърля оттук.

— Няма проблем — казах и станах. — Но имам един въпрос.

— Кажете.

— Рутинна операция ли е да проучвате финансовото положение на ченгетата, занимаващи се с разследванията ви? Проучили сте мен, Джак Дорси и Лотън Крос.