Майкл Коннелли - Законът на Бош

— Напусна ли?

— Да.

Този факт не бе споменат в полицейските материали от разследването, нито в документите на Шатмари. Знаех, че разследването беше най-интензивно в дните и седмиците след обира. Това вероятно беше така, защото Саймънсън още се лекуваше и беше служител на банката. Нямаше причина напускането му да е споменато в докладите.

— Знаете ли къде работи?

— Знаех, но после изгубих следите му. Ще бъда откровен с вас. Лайнъс напусна и си нае адвокат, който предяви обвинения, че банката е изложила на риск живота му и други подобни глупости. Не спомена обаче, че Лайнъс предложи доброволно да отиде там в онзи ден.

— Сам е поискал да отиде?

— Да. Той беше млад човек, израснал е в града. Вероятно е имал стремежи, типични за холивудската младеж. С всеки е така. Мислел е, че ще има някакъв шанс, като прекара един ден на снимачната площадка и отговаря за парите. Та значи пожела да отиде там и аз се съгласих. И без това исках на мястото да има някой от отдела ми. Имам предвид освен Рей Вон.

— Саймънсън осъди ли банката, или адвокатът му само вдигна шум?

— Вдигна шум, но толкова голям, че сключиха споразумение с Лайнъс. Дадоха му пари и той изчезна. Чух, че ги използвал, за да си купи нощен клуб.

— Колко му дадоха?

— Не знам. Веднъж попитах адвоката ни Джеймс Форман, но той не ми каза. Условията на споразумението били поверителни. Но доколкото разбрах, клубът бил хубав. От типичните за Холивуд.

Сетих се за портрета, който бях видял в библиотеката и в кантората, докато чаках Джанис Лангуайзър.

— Адвокатът ви е Джеймс Форман?

— Да, на банката. Външен юридически съветник. Решиха да възложат случая на него заради евентуален конфликт на интереси.

Кимнах.

— Знаете ли името на нощния клуб?

— Не.

Погледнах към смога през прозореца. Гледах, но не виждах нищо. Почувствах първите тръпки на инстинктивно вълнение и на чувството, че съм получил божествено откровение.

— Господин Бош? Ще ме изчакате ли? След пет минути имам съвещание.

Излязох от унеса си и го погледнах.

— Съжалявам. Свърших си работата тук. Поне засега. Но преди да влезете на съвещанието, бихте ли се обадили на Джослин Джоунс, за дай кажете, че ще я посетя? Освен това бих искал да знам и къде се намира клонът на банката ви.

— Няма никакъв проблем.

Имах време до срещата ми с Джослин Джоунс, затова подкарах по Холивуд Булевард. Не бях минавал оттам, откакто напуснах полицията, и ми се щеше да видя стария маршрут. Според вестниците районът се променяше и исках да видя това с очите си.

Асфалтът блестеше на слънчевата светлина, но фасадите на магазините и административните сгради край Вайн дремеха под патината на половинвековния смог. Нямаше разлика. Но след Кауенга и по Хайланд видях нови неща — хотели, кинотеатри и търговски центрове със стилни ресторанти. Улиците бяха пълни с хора. Месинговите звезди, вградени в тротоарите, бяха излъскани. Думата, която се появи в съзнанието ми, беше „надежда“. Във въздуха витаеше ново усещане за надежда и жизненост. От улицата се излъчваха позитивни вибрации и това ми хареса. Знаех, че идеята е тези вибрации да се разпространят от този централен район и да обхванат булеварда като приливна вълна, оставяйки по пътя 7 си обновления и нововъведения. Преди няколко години бих казал, че планът няма шанс. Но вероятно грешах. Поне така се надявах.

С чувството, че късметът ми от Лас Вегас още е с мен, реших да се подкрепя и спрях пред Фермерския пазар, за да си купя нещо за ядене.

Пазарът също беше обновен. Имаше нов паркинг и търговски център на открито, построен до стария пазар с удобната му комбинация от хубава евтина храна и кич. Повече ми харесваше, когато можеше да се спре направо до павилиона за вестници, но трябва да призная, че го бяха направили добре. Старото и новото бяха едно до друго и се допълваха. Разходих се из новата част и минах покрай универсалните магазини и най-голямата книжарница, която съм виждал, и влязох в старата част. Всички магазини и заведения запазени и пълни. Хората бяха доволни. Беше късно за закуска, за да си купя поничка, затова избрах сандвич с бекон и кафе и влязох в една от старите телефонни будки. Първо се обадих на Рой Линдъл и го хванах да обядва на бюрото си.

— Какво ядеш?

— Ръжено хлебче с риба тон и кисели краставички.

— Отвратително.

— Прав си. А ти какво ядеш?

— Сандвич с пушен бекон.

— Гадост. Какво искаш, Бош? Последния път, когато се видяхме, не искаше да имаш нищо общо с мен. Мислех, че си отишъл в Лас Вегас.