Майкл Коннелли - Законът на Бош

Джоунс се усмихна и ме покани да седна.

— Господин Скагс ми каза, че ще дойдете. Работели сте по обира.

— Точно така.

— Радвам се, че не е забравен.

— Приятно ми е да го чуя.

— Какво мога да направя за вас?

— Не съм сигурен. Преглеждам онова, което е било направено. Затова може и да се повторя, но бих искал да чуя какво е било вашето участие. Ще ви задавам въпроси, ако се сетя за нещо.

— Няма какво толкова да разказвам. Не бях там, за разлика от Лайнъс и горкия господин Вон. Бях около парите, преди да ги транспортират. Тогава бях помощник на господин Скагс. Той ми беше наставникът в компанията.

Кимнах и се усмихнах, сякаш смятах, че всичко това е много хубаво. Придвижвах се бавно. Планът ми беше постепенно да я насоча в посоката, в която исках.

— Работили сте с парите. Преброили сте ги и сте ги опако-. Къде стана това?

— В централата. През цялото време бяхме в трезора. Парите дойдоха при нас от клоновете и направихме всичко, без да излизаме оттам, освен, разбира се, след края на работното време. Работихме три дни и половина, за да подготвим банкнотите. През повечето време чакахме парите да пристигнат от клоновете.

— И Лайнъс Саймънсън ли беше с вас?

— Да.

— Господин Скагс и негов наставник ли беше?

Тя поклати глава и мисля, че леко се изчерви, но беше трудно да се каже, защото кожата й беше смугла.

— Не. Програмата с наставници е предназначена за малцинствата. По-скоро беше, защото преди година я преустановиха. Все едно, Лайнъс е бял. Израснал е в Бевърли Хилс. Баща му е имал няколко ресторанта. Мисля, че не му трябваше наставник.

Кимнах.

— И така, вие с Лайнъс три дни сте събирали парите. Трябвало е и да запишете серийните номера.

— Да.

— Как се прави това?

Джоунс не отговори веднага. Очевидно се опитваше да си спомни и бавно се въртеше на стола. Видях как на покрива на участъка отсреща каца полицейски хеликоптер.

— Трябваше да запишем произволни номера, затова взимахме напосоки банкноти от купчините. Мисля, че трябваше да запишем около хиляда серийни номера. Отне доста време.

Прелистих материалите от разследванията в черната папка, намерих доклада, който бяха написали двамата със Саймънсън, и го извадих.

— Според този доклад сте записали серийните номера на осемстотин банкноти.

— Да, вярно.

— Това ли е докладът?

Дадох й го и Джоунс прегледа всички страници и подписа си накрая.

— Минаха четири години…

— Да, знам. Тогава ли го видяхте за последен път?

— Така мисля. Когато го подписах.

— Тук серийните номера са напечатани, а не написани на ръка. Как е станало това, щом сте били в трезора?

— Лайнъс реши, че ще ни отнеме цяла вечност, докато ги напишем на ръка и после ги вкараме в компютъра. Затова донесе преносимия си компютър и ги вкарахме там. Единият четеше номерата, а другият ги печаташе.

— Кой какво правеше?

— Редувахме се. Хората може да си мислят, че да седиш край маса с два милиона долара е много вълнуващо, но всъщност е скучно. Затова се сменяхме.

Замислих се. Опитвах се да разбера как е станало. Присъствието на двама служители предполагаше двойна проверка на списъка, но явно случаят не беше такъв. Независимо дали бе чел номерата, или ги бе вкарвал в преносимия си компютър, Саймънсън бе контролирал информацията. Бе имал възможност да ги промени, без Джоунс да забележи, освен ако не бе гледала и банкнотите, и монитора.

И все пак това изглеждаше рисковано. Приличаше по-скоро на неочаквано хрумване, отколкото на предварително обмислен план.

— Добре — казах аз. — И после, когато приключихте, направихте разпечатка и подписахте доклада, така ли?

— Мисля, че да. Беше отдавна.

Протегнах ръка и тя ми върна документа.

— Кой занесе доклада на господин Скагс?

— Вероятно Лайнъс. Той направи разпечатката. Защо са толкова важни тези подробности?

Беше заподозряла в каква насока я тласкам. Не отговорих на въпроса й. Прелистих доклада на последната страница и погледнах подписите. Нейният беше под този на Саймънсън и над драсканицата на Скагс. Първо се бе подписал Саймънсън, после тя — и накрая го бяха занесли на Скагс.

Вдигнах доклада към светлината на кръглото прозорче и видях нещо, което не бях забелязвал дотогава. Докладът беше копие, но въпреки това в подписа на Джоунс се виждаха различия в оттенъка на мастилото. Бях попадал на подобно нещо при друг случай.

— Какво има? — попита тя.

Погледнах я, докато прибирах документа в папката.