Майкл Коннелли - Законът на Бош

В гласа й прозвуча смесица от копнеж и завист. Това ней подхождаше и изпитах желание дай кажа какво мисля за нейния герой. Но не го направих. Още не разполагах с онова, което ми бе необходимо.

Реших, че съм я попитал за всичко, което се сетих, и станах.

— Благодаря, че ми отделихте време. Сигурна ли сте, че мога да взема списанието?

Джоунс махна с ръка.

— Вземете го. Гледала съм го достатъчно. Някоя нощ ще нахлузя черни джинси и черна тениска и ще се опитам да се срещна с Лайнъс. Може да поговорим за старите дни, но той вероятно няма да иска да си спомни за тях.

— Това не е приятно на никого, Джослин. Защото старите дни не са били чак толкова хубави.

Искаше ми се дай кажа нещо окуражаващо и че не трябва да завижда, а да се гордее с онова, което е постигнала. Но полицейският хеликоптер излетя и банката се разтресе, сякаш имаше земетресение. Излязох и оставих Джослин Джоунс да седи в кабинета си и да мисли за един друг начин на живот.

Списанието беше отпреди седем месеца. Статията за Лайнъс и съдружниците му не беше водеща, но бе отбелязана на корицата в един ред, който гласеше: „Среднощните предприемачи в Холивуд“. Репортажът бе посветен на предстоящото откриване на шести нощен клуб. Саймънсън бе определен като кралят на нощните птици. Той бе създал империята си, започвайки от мизерен бар, който бе купил с обезщетението от банката. Първото му заведение се намираше в уличка между Холивуд Булевард и Кауенга. Саймънсън го ремонтирал, намалил осветлението наполовина и довел барманки, оценявани повече заради външността и татуировките, отколкото заради умението им да правят коктейли. Засилил музиката, започнал да взима десет долара куверт и не пускал клиенти с вратовръзки и бели ризи. Клубът нямал табела с име отвън и не бил вписан в телефонния указател. Примигващата неонова стрела над входа била единственият знак за търговски обект. Но скоро стрелата вече не била необходима и била махната, защото пред входа постоянно имало опашка от посетители.

В статията пишеше, че после Лайнъс — навсякъде го наричаха с малкото му име — се сдружил с трима приятели от гимназията в Бевърли Хилс и започнал да открива нов клуб на всеки шест месеца. Отначало предприемачите се придържали към схемата, направила известен първия клуб — купували някое занемарено заведение, ремонтирали го, отваряли го, разпространявали мълвата и я чакали да стигне до холивудския елит. След безименния бар, за другите нощни клубове избирали тематика и име от литературно или музикално произведение.

Вторият бар се казваше „Денят на скакалците на Нат“, реверанс към Натаниъл Уест и класическия му роман за Холивуд. Но името не беше измислено от тях. От десетилетия барът беше известен като „Нат“ и повечето клиенти вероятно мислеха, че е кръстен на Нат Кинг Коул. Но според статията при всички случаи името било страхотно и съдружниците го запазили.

„Нат“ беше заведението, в което бяха простреляни Дорси и Крос. Всъщност в списанието пишеше, че убийството на Дорси е намалило продажната цена на бара. Дори го продали на безценица. Но след като бил отворен отново, без името му да бъде променено, и предложен на нощните птици, историята му засилила загадъчността му. Това бил поредният бърз и огромен успех на бившите съученици, които нарекли процъфтяващата си компания „Четиримата крале“.

Дълго бях вярвал в случайности. Но вече не вярвах. Има разлика между отделните случайности. Посещението на Кизмин Райдър в дома ми и заплахите й, докато Арт Пепър изпълняваше „Високо напрежение“, беше случайност. Но докато седях в мерцедеса и четях статията в списанието, не можех да повярвам, че Лайнъс Саймънсън случайно е купил бара, в който бяха простреляни двамата детективи, разследващи обира на двата милиона долара, преброени и подготвени за транспортиране от него. Това съвсем не беше случайност, а чиста арогантност.

Освен безименния бар и „Нат“ четиримата съдружници бяха отворили нощни клубове с имена „Кингс Кросинг“, „Чет“ и „Последната крепост на Коузи“. Според статията последният бар бил кръстен на приятел, който бил изчезнал. Клубът, чието откриване беше повод за статията, се наричаше „Рейли Кучешката колиба“ — име, използвано от частния детектив Филип Марлоу.

Статията не се задълбочаваше във финансирането на операциите на четиримата съдружници и се интересуваше повече от блясъка, отколкото от основната история за предполагаемия успех. Първите барове дали основата за разширяването на повтарящия се цикъл. Печалбата от първия клуб Финансирала втория и така нататък.