Майкл Коннелли - Законът на Бош

— Моля?

— Имахте такова изражение, сякаш видяхте нещо важно.

— Не. Просто преглеждам всичко. Бих искал да ви задам още няколко въпроса.

— Добре, но трябва да сляза долу. Скоро ще затваряме.

— Тогава няма да ви досаждам повече. Господин Вон участваше ли в подготовката на парите и документирането на серийните номера?

Джоунс поклати глава.

— Не точно. Той ни контролираше и идваше често при нас, особено когато парите идваха от клоновете или от федералния резерв. Господин Вон отговаряше за това.

— Той дойде ли, докато диктувахте номерата и ги вкарвахте в преносимия компютър?

— Не си спомням. Мисля, че дойде. Смятам, че харесваше Лайнъс, затова идваше често.

— Какво искате да кажете?

— Ами… нали се сещате…

— Имате предвид, че господин Вон е бил хомосексуалист?

Тя сви рамене.

— Така мисля. Но прикрит. Това беше тайна. Но не е нещо особено.

— А Лайнъс?

— Не, той не е хомосексуалист. Затова му беше неприятно да вижда често господин Вон.

— Каза ли ви го, или вие мислите така?

— Веднъж спомена нещо. Пошегува се, че ще го съди за сексуален тормоз, ако господин Вон продължава да идва толкова често.

Кимнах. Не знаех дали това има връзка с разследването.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Кой въпрос?

— Защо се съсредоточавате върху серийните номера и Лайнъс и господин Вон?

— Струва ви се така, защото сте запозната с тези неща. Опитвам се да разгледам случая от всички страни. Чувате ли се с Лайнъс?

Тя сякаш се изненада.

— Не. Веднъж го посетих в болницата, веднага след престрелката. Той не се върна на работа и повече не съм го виждала. Работехме заедно, но не бяхме близки. Бяхме различни. Мисля, че господин Вон ни избра точно заради това.

— Какво имате предвид?

— Не бяхме приятели. Мисля, че господин Вон избра двама души, които не си приличат, за да не им хрумват разни идеи. За парите.

Кимнах, но не казах нищо. Джоунс се замисли и самосъжалително поклати глава.

— Какво има?

— Нищо. Мислех да отида да го видя в някой от клубовете му, но реших, че вероятно дори няма да ме пуснат да вляза. Пък и бих изпаднала в неудобно положение, ако го повикат и той се държи така, сякаш не си спомня нищо.

— Колко клубове има Саймънсън?

Тя присви очи подозрително.

— Казахте ми, че работите задълбочено, но очевидно дори не знаете кой е той сега, нали?

Свих рамене.

— Кой е той сега?

— Лайнъс. Използва само малкото си име. Известен е. Той и съдружниците му притежават най-модните клубове в Холивуд. Там ходят всички знаменитости.

— Колко клубове има?

— Мисля, че са поне четири-пет. Не се интересувам. Започнаха с един и продължават да ги увеличават.

— А колко съдружници има Саймънсън?

— Не знам. Имаше статия в едно списание… Чакайте малко — Мисля, че съм я запазила.

Джоунс се наведе и издърпа най-долното чекмедже на бюрото си. Прерови съдържанието му, извади брой на списание „Лос Анджелис“ и запрелиства страниците. Списанието беше лъскаво, отзад имаше реклами за ресторанти и обикновено съдържаше две-три дълги статии за живота и смърт, та в Лос Анджелис. Но зад лъскавата фасада имаше и критичност. Два пъти през годините издателите бяха публикували информация за мои разследвания. Смятах, че от всички други репортажи в пресата те са се доближили най-много до истината за престъпленията от гледна точка на въздействието им върху семейството и квартала. Ефектът на доминото.

— Не знам защо съм го запазила — рече Джоунс. Беше леко смутена, защото преди малко бе казала, че не се интересува от бившия си колега. — Предполагам, защото го познавах. Да, ето.

Обърна списанието към мен. Статията беше разположена на две страници и озаглавена „Кралете на нощта“. Имаше снимка на четирима млади мъже, застанали един до друг зад махагонов бар. Зад тях имаше лавици, отрупани с разноцветни бутилки, осветени отзад.

— Може ли да го разгледам?

Джоунс затвори списанието и ми го подаде.

— Задръжте го. Едва ли някога ще видя отново Лайнъс. Той няма време за мен. Каза какво ще направи и го направи, това е всичко.

Погледнах я.

— Какво имате предвид?

— Когато го видях в болницата, ми каза, че банката му дължи пари, защото е бил прострелян. Щял да ги вземе, да напусне и да отвори бар. Нямало да повтаря грешките на баща си.

— На баща си?

— Не знам какво искаше да каже. Не попитах. Но неизвестно защо, отварянето на бар беше мечтата му. Да бъде крал на нощта. Е, постигна го.