Майкл Коннелли - Законът на Бош

— Благодаря. Много мило и от негова, и от ваша страна.

В чакалнята имаше канапе и масичка за кафе, върху които бяха разпръснати стари списания. Бях взел със себе си от разследването като реквизит, за да смая с тях и с достъпа си до такава секретна информация. Седнах на канапето и започнах да прелиствам страниците и да препрочитам някои от докладите. Нищо ново не привлече вниманието ми, но се запознавах все по-отблизо с фактите по случая. Това беше важно, защото знаех, че ще ми помогне, докато пресявам новата информация, за да не проверявам всеки път в материалите.

Мина половин час, после телефонът на секретарката из-звъня и тя ме покани да вляза при шефа й.

Шатмари беше едър петдесет и пет годишен мъж. Приличаше повече на продавач на книги, отколкото на следовател, но стените в кабинета му бяха окичени с похвални грамоти и снимки с известни личности, които свидетелстваха за успеха му като детектив. Той посочи стола пред отрупаното с книжа бюро и заговори, като в същото време пишеше нещо.

— Аз съм зает човек, господин Бош. Какво мога да направя за вас?

— Както ви казах вчера по телефона, работя по един от вашите случаи. Мислех, че може да обменим информация и да видим кой докъде е стигнал.

— Защо да споделям информация с вас?

Нещо не беше наред. Той беше предварително настроен да не ме хареса, още преди да съм прекрачил прага на кабинета му. Запитах се дали Пипълс не е разговарял с него за мен. Може би Шатмари се бе обадил на полицията или на ФБР, за да ме провери, и му бяха казали да не ми съдейства. Вероятно затова се бе опитал да отмени срещата ни.

— Не разбирам — казах аз. — Нещо не е наред ли? Това се нарича разкриване на престъпление, ето защо може би трябва да обменим информация.

— А вие? Бихте ли споделили информация с мен? Каква част от наградата ще ми дадете?

Стана ми ясно. Наградата.

— Разбрали сте ме погрешно, господин Шатмари.

— И още как. Непрекъснато срещам такива като вас. Идват тук и искат информация с надеждата да спечелят пари.

Ядосваше се и акцентът му се засили. Отворих материалите от разследванията и намерих черно-белите фотокопия на снимките от сцената на убийството. Откъснах онази, на която Анджела Бентън бе протегнала ръце, и я сложих на бюрото му.

— Ето защо го правя. Не заради парите, а заради нея. Бях там онази нощ. Аз съм бивше ченге. Работих по този случай, докато не ми го отнеха. После напуснах полицията. Не отговарям на изискванията да получа наградата.

Шатмари се вторачи в зърнестото фотокопие, после погледна папката на коленете ми и накрая мен.

— Сега си спомних за вас. Името ви. Вие ранихте един от крадците.

Кимнах.

— Бях там в онзи ден, но тъй като не открихме крадците, не е известно кой кого е ранил.

— Я стига. Осем наети ченгета и ветеран от полицията. Вие бяхте.

— И аз така мисля.

— Тогава се опитах да говоря с вас, но полицията не ми позволи.

— Защо?

— Полицаите биха направили всичко, за да попречат на другите следователи да разберат какво става. Такива са.

— Знам. Спомням си.

Той се усмихна и се облегна назад на стола.

— И сега сте дошли, за да искате съдействие от мен? Каква ирония, а?

— Да.

— Това материалите от разследването ли са? Може ли да ги видя?

Дадох му тежката черна папка. Шатмари я взе и започна Да прелиства страниците, докато стигна до първия доклад за убийството на Анджела Бентън. Прокара пръст надолу и стигна до името ми. Накрая затвори папката, но не ми я върна.

— Но защо сега? Защо разследвате това престъпление?

— Защото наскоро напуснах полицията и това убийство не Ме оставя на мира.

Той кимна.

— Сигурно разбирате, че нашето разследване е свързано с парите, а не с жената.

— Ако питате мен, няма разлика.

— Разследването ни вече не е активно. Парите изчезнаха. Няма шанс да бъдат намерени… — Работим по други случаи.

— Парите са отписани, но не и жертвата. Поне аз не съм я отписал. Нито онези, които са я познавали.

— Познавахте ли я?

— Запознахме се в същия ден, в който бе убита.

Той кимна, сякаш разбра какво имам предвид.

— Стигнахте ли донякъде в разследването?

Шатмари дълго мълча и накрая каза:

— Не съвсем. Може да се каже, че стигнахме до задънена улица.

— Кога се отказахте?

— Не си спомням. Отдавна.

— Къде са материалите от разследването?

— Не мога да ви ги дам. Това е в разрез с политиката на компанията.

— Заради наградата ли? Компанията не ви позволява да съдействате на неофициално разследване, ако има обявена награда?