Том Клэнси - Под обсада

— Подготвени сме да проникнем и да спасим положението — отвърна Мот. — Но трябва да съм откровен, уважаема госпожо. Влезем ли, за да обезвредим терористите, има опасност да загинат не само някои от моите подчинени, но и делегати и деца, които безспорно ще изпаднат в паника.

— Не можем да ги излагаме на такава опасност — рече Чатерджи.

— Имаме повече шансове за успех, ако изчакаме и поразузнаем — призна си Мот.

— А ако използваме срещу терористите сълзотворен газ? — предложи заместник генералният секретар Такахара.

— Заседателната зала на Съвета за сигурност е огромна — напомни Мот. — Необходими са поне седемдесет секунди, за да пуснем газа през вентилационната система, и няколко секунди по-малко, за да отворим вратите и да хвърлим вътре гранати. И в двата случая терористите ще си сложат противогази, ако носят такива, ще счупят със стрелба двата прозореца, така че газът да се разреди, ще убият заложниците, щом разберат какво точно става, или ще се преместят на друго място, като ги използват за жив щит. Ако наистина разполагат, както твърдят, с отровен газ, значи имат и противогази.

— И без това ще убият всички заложници — намеси се един от другите заместник генерални секретари. Според Ани това бе португалецът Фернанду Кампуш, един от малцината военни, в чието мнение Чатерджи се вслушваше. — Нахлуем ли сега, има някакъв шанс да спасим ако не всички, то поне някои от хората вътре.

Около масата се разнесе шушукане. Генералният секретар Чатерджи помоли за тишина и отново даде думата на Мот.

— Още веднъж препоръчвам да изчакаме, докато получим зрителна представа за ставащото в залата — рече в заключение той. — Така поне ще знаем къде точно се намира врагът и къде — заложниците.

— Това протакане, както и снимките, ще бъдат платени с живота на делегатите — намеси се отново мъжът, който според Ани бе заместник генералният секретар Кампуш. — Смятам, че трябва да нахлуем и да сложим край на всичко това.

Чатерджи постави на обсъждане военната страна на въпроса и попита Мот дали няма да предложи и друго. Полковникът отвърна, че са обмисляли дали да не изключат достъпа на въздух и тока в залата на Съвета за сигурност или пък да спрат климатичната инсталация, за да попритиснат терористите. Но според него и останалите членове на Военния съвет така само щели да предизвикат нападателите и нямало да постигнат почти нищо. Поне засега не виждали как да предотвратят касапницата.

Настана мълчание. Ани забеляза, че последният половин час, отпуснат от терористите, вече е изтекъл. Агентката се досещаше какво ще предприеме Чатерджи: онова, което тя предприемаше винаги.

— Макар и да съм склонна да подкрепя предложенията на полковник Мот и на заместник генералния секретар Кампуш, не можем да изпълним исканията на терористите — рече накрая Чатерджи — гласът й беше по-пресипнал и гърлен от обикновено. — Затова пък можем да предприемем стъпки, с които да признаем статута им.

— Статутът им ли! — ахна полковник Мот.

— Точно така, статута им — потвърди индийката.

— И какъв е този статут, уважаема госпожо! — подвикна полковникът. — Това са безпощадни убийци, които…

— Полковник, не му е времето да даваме воля на възмущението си — прекъсна го Чатерджи. — Щом не можем да дадем на терористите онова, което искат, нека им предложим нещо, с което разполагаме.

— И какво по-точно? — сопна се Мот.

— Нашето смирение.

— Боже господи! — изпелтечи полковникът.

— Не забравяйте, че вече не сте в частите за бързо реагиране — напомни му свъсена индийката. — Трябва да „търсим решение чрез преговори, размисъл, примирение, арбитраж, по съдебен път“…

— Знам Устава на ООН, госпожо — прекъсна я Мот. — Той обаче не е писан за ситуации като тази.

— Тогава ще го пригодим — възрази Чатерджи. — Духът си остава същият. Трябва да признаем, че тези хора държат в ръцете си съдбата на делегатите и на децата — могат да ги убият, могат и да ги освободят. Ако им го признаем, може би ще спечелим време и доверие.

— Но не и уважението им — знаеше си своето Мот.

— Не съм съгласен, полковник Мот — намеси се Такахара. — Известно е, че при подчинение терористите омекват. Но ми е интересно, госпожо генерален секретар, как смятате да им покажете, че им признавате правото на последна дума.

Такахара винаги бе изненадвал Ани. От историята агентката знаеше, че японските водачи никога не са приемали примирието, освен ако не са се престрували, че искат мир, колкото за да се подготвят за война. Такахара обаче беше друг. Той наистина предпочиташе мирните средства.