Том Клэнси - Под обсада

Почти не обсъждаха откупа. Дори и да съберяха сумата, което си беше съмнително, генералният секретар нямаше право да я изплати. През 1973 година ООН бе приело решение как да се справя в ситуации, когато представители на организацията са взети за заложници и за тяхното освобождаване се иска откуп. Съветът за сигурност бе внесъл предложение, одобрено по надлежния ред, с две трети от гласовете в Общото събрание. Според него, в случай че бъдат отвлечени представители на ООН, засегнатите държави се задължават да се придържат към одобрената от правителствата им политика, а ООН ще се намесва единствено като посредник.

Дотук само една от засегнатите държави — Франция, бе склонила да помогне със събирането на искания откуп. Останалите или трябваше да получат официално одобрението на своите правителства, или се придържаха към политика, отхвърляща преговорите с терористи. Съединените щати, чиято представителка — Флора Мериуедър, не беше сред заложниците, също отказаха да платят откупа, но приеха да участват, ако с похитителите започнат преговори. Чатерджи и заместниците й решиха да се свържат повторно със засегнатите държави, след като крайният срок за плащане на откупа изтече.

В момента най-наболял беше проблемът кой да бъде натоварен с решенията по преодоляване на кризата. Ако задържаните бяха най-обикновени туристи, последна дума щяха да имат полковник Рик Мот и неговият Военен съвет. Случаят обаче беше по-различен. Според Устава на ООН по въпроси, засягащи Съвета за сигурност, можеха да се произнасят единствено самият Съвет или Общото събрание. Председателят на Съвета за сигурност — полякът Станислав Зинтел, беше сред заложниците, Общото събрание нямаше как да бъде свикано и затова Чатерджи реши, че като ръководителка на Общото събрание тя е в правото си да реши какви стъпки и инициативи да предприеме.

Ани подозираше, че за пръв път в историята на Обединените нации се взима решение за действия, което не е подложено на гласуване. И на това се беше престрашила, разбира се, една жена.

След това Мот препоръча охраната на ООН да бъде прехвърлена и съсредоточена изцяло около заседателната зала на Съвета за сигурност. Изложи накратко възможностите за ответни действия, които да бъдат предприети от охраната на ООН и от групата за реагиране при извънредни ситуации към Нюйоркското управление на полицията, предложило да помогне с подготвени хора.

— Невъзможно е да разработим план за ответен военен удар, докато не получим по-пълна представа какво точно става вътре — поясни Мот. — Пратил съм двама офицери да се опитат да чуят нещо през двойните врати откъм страната на Съвета за попечителство. За беда терористите са сложили в коридорите към пресцентъра детектори, които реагират и на най-малкото движение, значи не можем да проникнем оттам. Изключили са и охранителните камери вътре в самата заседателна зала. Опитваме се да видим какво става там с тънки като жички фиброоптични лещи. Ще пробием с ръчни бургии две дупчици в пода на залата. За съжаление ще получим зрителна представа какво става вътре едва след крайния срок от деветдесет минути. Чрез сателит ще пратим екземпляри от направените с охранителните камери видеоснимки на убийците в бюрата на Интерпол в Лондон, Париж, Мадрид и Бон, а също в полицията в Япония, Москва и град Мексико. Надяваме се агентите там вече да са се натъквали на нещо, което да наподобява нападението тук.

— Въпросът сега е дали наистина ще убият някого от заложниците? — прекъсна го Чатерджи.

— Според мен — да — отвърна Мот.

— Въз основа на какви сведения правите това заключение? — намеси се някой от другите присъстващи.

Ани не познаваше гласа и акцента.

— На мои си сведения — натърти Мот. Изрече думата сведения така, че Ани си представи как той сочи отчаяно главата си. — И да убият още някого, терористите вече не губят нищо.

— Тогава какво можем да предприемем преди изтичането на крайния срок? — настоя генералният секретар Чатерджи.

— Във военно отношение ли? — уточни Мот. — Ако се налага, моите хора са готови да проникнат вътре и без данните, получени със специални разузнавателни средства.

— А екипът ви обучен ли е за подобни акции? — попита индийката.

Ани знаеше отговора на въпроса. Сътрудниците на Военния съвет изобщо не бяха подготвени. Не бяха участвали никога в подобни операции, не им достигаха и хора. Ако един-двама бъдеха покосени, нямаше попълнение, които да ги замени. През последните няколко години персоналът в секретариата на ООН, включително във Военния съвет бе съкратен с една четвърт. И не само това, най-кадърните се бяха преместили в охраната на частни фирми, където им плащаха повече и където имаха по-големи възможности да се издигнат.