Том Клэнси - Под обсада

При обичайни обстоятелства би дала мило и драго да е в епицентъра на онова, което в ЦРУ наричаха „събитие“. Но сега обстоятелствата не бяха обичайни.

Ани погледна монитора на компютъра — върху него имаше подробен план на сградата на ООН с иконки, показващи къде точно се намират всички „бръмбари“. Младата агентка загледа как едно от „бръмбарчетата“ следва Чатерджи. Най-много до минута щеше да я настигне.

Агентката си сложи отново слушалките. Обстоятелствата не бяха обичайни, защото вътре в ООН бе проникнала група, която зависеше от Ани, от това тя да я държи в течение на всяка дума и стъпка на генералния секретар. Група, която нямаше нищо общо с ЦРУ. Беше ръководена от мъж, с когото Ани се бе запознала още в Камбоджа, докато търсеше подходящи за вербуване хора. Мъж, работил като таен агент на ЦРУ в България и подобно на Ани разочарован от начина, по който Управлението се бе отнесло към него. Мъж, който години наред беше вербувал свои си хора, но не за да му събират разузнавателни данни. Мъж, който пет пари не даваше дали си жена, стига да работиш добре.

Точно заради това Ани беше дошла в тайната квартира още в седем часа, а не, както бе казала на Бата, вече след нападението. Беше дошла, защото искаше да е в готовност още преди мъжете да проникнат в ООН и да предостави на Георгиев всички необходими сведения, в случай че той я потърси по обезопасения сателитен телефон. Ани държеше под око и банковата сметка в Цюрих. Веднага щом преведяха парите, тя щеше да ги пръсне по десетина други сметки в различни кътчета на света, за да заличи следите. Колкото и да душеха, никога нямаше да ги открият.

Успееше ли Георгиев, щеше да успее и Ани. А това означаваше успех и за родителите й. С нейния дял от двеста и петдесетте милиона долара майка й и баща й най-сетне щяха да осъществят американската мечта.

Бата грешеше в две неща. Ани Хамптън не му беше никакво момиче. Камо ли пък добро.

Тя просто бе най-умната и щеше да изиграе всички.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 22:29 ч.

Мала Чатерджи беше висока едва метър и петдесет и пет. Не достигаше и до брадичката на среброкосия офицер, който вървеше малко зад нея. Въпреки това излъчваше достолепие. Големите й черни очи сякаш грееха, кожата й беше смугла и гладка. Прелестната й черна коса, прошарена тук-там с бели кичури, се спускаше до раменете й. Индийката беше облечена в строг черен костюм и единствените накити, които носеше, бяха часовникът и мъничките перлени обици.

Когато я издигнаха на високата длъжност, някои нейни сънародници нададоха вой до небесата, че не носела традиционното сари. Дори баща й не беше особено доволен, че се облича като европейка. Но както бе споделила в интервю за „Нюзуик“, Чатерджи беше представителка на всички народи и на хората от всички вероизповедания, а не само на сънародниците си индуси. За щастие покрай договора за разоръжаване с Пакистан в Индия позабравиха за сарито. Това укроти и онези от противниците на Чатерджи, които бяха на мнение, че генерален секретар на ООН е трябвало да стане дипломат с международна известност, а не някаква си боркиня за граждански права, едва навършила четирийсетте.

Чатерджи и за миг не се беше съмнявала, че ще се справи с отговорната работа. При сложни проблеми винаги правеше първата помирителна стъпка. Според нея много конфликти бяха породени тъкмо защото от криворазбрано достойнство никой не иска да направи първата крачка — преодолееш ли го, и разногласията често пъти се решаваха от само себе си.

Мала Чатерджи продължаваше да е дълбоко убедена в това и сега, когато се качиха с полковник Мот на асансьора, за да слязат на втория етаж. Охраната беше пуснала неколцина репортери от по-влиятелните средства за масово осведомяване в тази част от сградата и докато вървеше към заседателната зала на Съвета за сигурност, генералния секретар отговори на някои от въпросите им.

— Надяваме се конфликтът да бъде решен с мирни средства… за нас най-важна е сигурността, това да не загине никой… молим се семействата на заложниците и на жертвите да проявят дух…

Чатерджи беше изричала тези думи толкова често и на толкова различни места по света, че те се бяха превърнали в нещо като мантра. Сега обаче звучаха другояче. Тук не ставаше въпрос за ситуация, когато хората вече от години се биеха помежду си, мразеха се и гинеха. Войната беше нова, противникът беше преизпълнен с решимост. Думите идваха не машинално, по памет, те извираха от душата на Чатерджи. В съзнанието й изплуваха и други слова. След като се разделиха с репортерите, тя и полковникът минаха покрай огромното „Златно правило“, мозайка, правена въз основа на картина на Норман Рокуел. Беше дар от Съединените щати в чест на четирийсетгодишнината на Организацията на обединените нации.