Том Клэнси - Под обсада

В ярката бяла светлина на прожекторите Худ съгледа жена си — беше бледа като призрак, прекосяваше заедно с останалите родители площада. По едно време се обърна и се опита да го намери с поглед. Той й махна, ала между тях вече бяха патрулните радиокамиони, запречили едната страна на улицата, и стената от полицаи, застанали откъм другата.

Худ последва Мохали, който вървеше на юг, към Четирийсет и втора улица — там ги чакаше черен автомобил на Държавния департамент. Мохали и Худ седнаха отзад. След пет минути вече бяха излезли от Манхатън и минаваха през ремонтирания тунел Куинс-Мидтаун.

Худ заслуша какво му говори Мохали. А от онова, което чу, направо му причерня пред очите, сякаш някой го бе фраснал с все сила по диафрагмата.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 22:31 ч.

Полковник Мот застана пред генералния секретар веднага щом вътре в залата на Съвета за сигурност проехтя изстрелът. Ако стрелбата бе продължила, той щеше да изтика Чатерджи към хората от охраната, построили се отзад. Офицерите бяха грабнали противоударните щитове, струпани на купчина малко по-встрани, и сега стояха зад Мот и индийката.

Но стрелба нямаше. Усещаше се само възкиселата миризма на кордит, всички бяха оглушени от изстрела и бяха потресени от невероятната безпощадност на екзекуцията.

Чатерджи се беше вторачила право напред. Мантрата не се беше увенчала с успех. Беше загинал един мъж, а заедно с него бе умряла и надеждата.

Индийката беше виждала смъртта, пресъздадена във филмите на баща й. Беше виждала последиците от геноцид във видеозаписи, направени от правозащитни организации. Но кадрите не можеха да предадат докрай нечовешката същност на убийството. Чатерджи погледна трупа на мъжа, проснал се ничком на пода. Очите и устата му бяха широко отворени, безжизненото лице, поизвърнато на една страна, сякаш беше от глина. Изпод него кръвта се стичаше равномерно във всички посоки. Ръцете на мъжа бяха затиснати от тялото, краката му бяха обърнати в противоположни посоки. Къде беше сянката на атман от вярата на индийката, вечната душа от индуизма? Къде беше достойнството, което уж сме пренасяли от прераждане в прераждане, до края на вечността?

— Преместете го — нареди полковник Мот може би след секунда-две, сторили се на всички цяла вечност. — Добре ли сте? — попита той генералния секретар.

Жената кимна.

Хората от „Бърза помощ“ дотичаха с носилка и претърколиха върху нея трупа. Един от санитарите долепи до раната върху главата няколко пласта марля, но по-скоро тя да не плаши околните, отколкото за да помогне на делегата — на него вече не можеше да му се помогне.

Представителите на страните членки на ООН бяха притихнали и стояха като вкаменени зад охраната. Чатерджи ги погледна, те също я погледнаха. Лицата им бяха пепеляви. Дипломатите се занимаваха всеки божи ден с какви ли не ужасии, но рядко ги изпитваха на гърба си.

Мина доста време, докато Чатерджи си спомни за радиостанцията в ръката си. Бързо си възвърна самообладанието и я доближи до устата си.

— Толкова ли беше наложително да го правите?

След кратко мълчание някой отговори:

— Тук е Серджо Контини.

Това беше италианският делегат. Гласът му, който обикновено бе мощен и гръмовит, сега бе задъхан и едвам се чуваше.

Полковник Мот се извърна към Чатерджи. Беше стиснал зъби, в черните му очи се четеше гняв. Полковникът очевидно знаеше какво му предстои да чуе.

— Говорете, господин Контини — подкани Чатерджи.

За разлика от Мот тя още хранеше надежди.

— Помолиха ме да ви предам, че аз ще бъда следващата жертва — рече италианецът бавно и провлечено. — Ще бъда разстрелян точно след… — Контини замълча и се прокашля. — Точно след един час. През това време няма да има връзка.

— Много ви моля, предайте на похитителите, че искам да вляза вътре — извика Чатерджи. — Кажете им, че искам да…

— Вече не ви слушат — съобщи й Мот.

— Моля? — възкликна индийката.

Полковникът посочи червената лампичка в горния край на заоблената радиостанция. Тя не светеше.

Чатерджи смъкна бавно ръка. Полковникът грешеше. Терористите не я бяха слушали още от самото начало.

— Кога ще получим снимките от заседателната зала? — попита тя.

— Ще пратя някого долу да провери — отвърна Мот. — Трябва да изключим радиостанцията, да не би терористите да ни подслушват.

— Ясно — отвърна Чатерджи и му върна радиостанцията.

Полковник Мот прати един от служителите в охраната да види какво става долу, после нареди на други двама да почистят кръвта на делегата. Само това оставаше — да се наложи да нахлуят в заседателната зала и някой от хората му да се подхлъзне.