Том Клэнси - Под обсада

При тези думи Худ се изплаши още повече за Харли и за другите деца. Щом не са разрешили на групата за бързо реагиране към Оперативния център да ги спаси, кой ще им помогне? Той обаче съвсем забрави за отчаянието си и направо се вбеси, когато видя, че от военната полиция са задържали Майк Роджърс, Брет Огъст и другите от отряда за бързо реагиране. Тези мъже и жени, тези увенчани с бойна слава герои не заслужаваха с тях да се отнасят като с някакви главорези.

Худ слезе от автомобила и се завтече към колегите си. Мохали забърза подире му. Откъм залива духаше поривист възсолен вятър и служителят на Държавния департамент си хвана шапката, за да не му я отвее. Худ обаче изобщо не усещаше вятъра. Отвътре му вреше и кипеше, той едвам сдържаше яростта си, по-силна от страха и отчаянието. Мускулите му се бяха изопнали като корабни въжета, мислите му препускаха шеметно. Но той не беше вбесен от възмутителното поведение на Държавния департамент и на Конгреса, на ония сухари в ООН, които бездействаха. Подобно на масло, захранващо тлеещ огън, яростта му беше насочена срещу всички и всеки. Той беше бесен на Оперативния център, объркал личния му живот, на Шарън, която не му оказваше нужната подкрепа, на самия себе си, че се е издънил с гръм и трясък.

Лейтенант Солоу, командващ бригадата от военна полиция, тръгна към тях, за да ги пресрещне. Беше възнисък, набит и оплешивял, наближаваше четирийсетте. Имаше леденостудени очи и свъсено лице.

Мохали настигна Худ и се представи на Солоу, след това представи и Худ. Той обаче вече беше подминал офицерите и се бе запътил към обръча военни полицаи. Свъсен, Солоу се обърна и тръгна подире му. Мохали го последва.

Худ едвам се спря да не изтика с рамо полицаите. Все пак не бе загубил съвсем самообладание и здравият разум му подсказа, че няма да спечели нищо, ако се противопостави на тези хора.

Лейтенантът се изправи пред Худ.

— Прощавайте, господине…

Той не му обърна внимание.

— Добре ли си, Майк? — попита.

— Бил съм и по-зле — отвърна Роджърс.

Волю-неволю Худ трябваше да признае, че неговият подчинен е прав, и това го поуспокои.

— Господин Худ — подвикна пак настойчиво лейтенантът.

Той го погледна.

— Лейтенант Солоу, тези военни са ми подчинени. Какви заповеди сте получили?

— Наредиха ни да се уверим, че всички членове на отряда за бързо реагиране към Оперативния център са се качили обратно в самолета, и да се погрижим да се върнат в базата „Андрюс“ — уведоми го Солоу.

— Прекрасно, няма що — каза отвратен Худ. — Така Вашингтон ще потъпче и последната надежда, която ООН има…

— Не съм го решил аз, уважаеми господине — възропта Солоу.

— Знам, лейтенант — отвърна Худ. — Не съм ядосан на вас. — Казваше голата истина. Сега беше ядосан на абсолютно всички. — Но се намирам в ситуация, когато се нуждая от своя заместник, генерал Роджърс. Той не е член на отряда за бързо реагиране.

Лейтенант Солоу премести поглед от Худ към Роджърс, после отново към Худ.

— В такъв случай нарежданията, които съм получил, не се отнасят за него.

Роджърс се отдели от отряда за бързо реагиране и понечи да се промуши през плътния обръч от военни полицаи.

Мохали се свъси.

— Я чакайте — спря го той. — Заповедта, която съм получил пък аз, се отнася за всички военни и служители в службите за сигурност, включително за генерал Роджърс. Бих искал да знам, господин Худ, каква е въпросната ситуация, та имате нужда от присъствието на генерала.

— Въпросът е личен — отвърна Худ.

— Ако е свързано със събитията, разиграли се в сградата на ООН…

— Да, свързано е — отвърна Худ. — Сред заложниците е и дъщеря ми. Майк Роджърс й е кръстник.

Мохали се взря в генерала.

— Кръстник, значи.

— Точно така — потвърди и Роджърс.

Худ си замълча. Нямаше никакво значение дали офицерът от службата за сигурност към Държавния департамент му вярва. Най-важно бе да разрешат на Роджърс да остане с него.

Мохали отново се взря в него.

— В чакалнята на Държавния департамент могат да влизат само кръвни роднини на засегнатите.

— Значи тогава там няма да вляза и аз — процеди през зъби Худ.

Беше му дошло до гуша. Никога през живота си не беше удрял човек, но сега му идеше да изтика този тесногръд сухар, ако той не се дръпнеше от пътя му.

Роджърс стоеше точно до служителя от Държавния департамент, който беше доста по-нисък от него. Не сваляше очи от Худ. Дълго не се чуваше нищо, освен вятъра. Сега в тишината той фучеше много по-силно.