Том Клэнси - Под обсада

— Стига си се тръшкал де! Нека си дрънкат, както винаги, няма да постигнат нищо — опита се да го озапти българинът. — Предвидили сме всичко — напомни той вече по-спокойно. — Ще се подчинят, няма къде да ходят.

Австралиецът още държеше пистолета, с който беше застрелял делегата от Швеция и който размаха.

— Въпреки това съм на мнение, че трябва да разберем какво са намислили и да ги попритиснем негодниците му с негодници. Ще видим сметката на италианеца и почваме децата. Може и да ги поизтезаваме — те ще се разпищят, нека ония поплювковци в коридора чуят. Както правеха червените кхмери в Камбоджа — първо теглеха куршума на кучето, после почваха да избиват един по един и членовете на семейството. Дай да ги притиснем, стига сме се мотали!

— Знаехме, че няма да се мине без стрелба, ако искаме да привлечем вниманието — прошепна в отговор Георгиев. — Знаехме и че дори Съединените щати да си затраят, задето избиваме делегати, ще нададат вой до възбог, ако подхванем и децата — няма да допуснат и косъм да падне от главата им. Все ще предприемат нещо, но няма да ни атакуват. Сигурно е, че няма да седят със скръстени ръце и да бездействат. Хайде, казвам ти за последен път, връщай се на мястото си. Ще се придържаме към плана.

Даунър изсумтя, после изруга, но се подчини, а Георгиев отново насочи вниманието си към заложниците. Беше очаквал и това. Ренолд Даунър си беше кибритлия, добре че бързо му минаваше. Търканията и напрежението само засилваха решимостта на всяка група и готовността на членовете й да работят заедно.

„Освен в Организацията на обединените нации“ — помисли си ехидно Георгиев. И причината за това си беше от проста по-проста. ООН отстояваше мира, а не печалбата, изгодата. Мира, а не всекидневното изпитание на волята. Мира, а не живота.

Георгиев смяташе да се бори, докато не бъдеше победен от мира, от който никой не може да избяга, от мира, който в крайна сметка спохожда всекиго.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:08 ч.

Големият самолет „С-130“ вече бе спрял и чакаше на пистата пред терминала на военновъздушните сили на летище „Лагуардия“. Когато е бил открит през 1939 година, терминалът първоначално се е наричал Отвъдморски и се е помещавал в основната сграда на летището. Построен е край оживения залив Джамейка, за да поеме пътниците от така наречените „летящи лодки“, самолети, предпочитани в цял свят през трийсетте и четирийсетте години.

Днес терминалът на ВВС в стил ар деко прилича на джудже на фона на централната сграда и на сградите на частните въздухоплавателни компании. Навремето обаче, когато е изживявал златните си дни, терминалът е станал свидетел на не едно и две исторически събития. Макар и да е черен на цвят, така нареченият „сребрист“ тармак е посрещал политици и държавници, кинозвезди и прочути художници, уважавани изобретатели и известни в цял свят пътешественици и откриватели. Те са били посрещани в Ню Йорк от ослепителните светкавици на журналистите, чакали са ги лимузини, които да ги откарат в града.

Тази вечер терминалът на Военноморските сили бе свидетел на историческо събитие от друго естество. На тъмната писта стояха единайсет от членовете на отряда за бързо реагиране към Националния оперативен център за кризисни ситуации и генерал Майк Роджърс, заобиколени от десетина военни полицаи. Пол Худ ги видя и за малко да си изпусне нервите. За да се сдържи, буквално впи пръсти в кожената тапицерия на автомобилната седалка.

По пътя заместник-шефът на служба „Сигурност“ към Държавния департамент Мохали му бе обяснил, че военните полицаи са пристигнали с вертолет от Форт Монмът, щата Ню Джърси, тъй като бяха прикрепени към Авиационното командване с база там.

— Според информацията, с която разполагам — беше допълнил Мохали, — Комисията за разузнавателните служби към Конгреса не е разрешила вашият отряд за бързо реагиране да се намесва в кризата. Доколкото подразбрах, председателят на комисията се притеснявал от славата на отряда, че вечно нарушава правилника, затова и се свързал с Белия дом и разговарял лично с президента.

„Както личи, никой не е отчел славата на отряда да се справя блестящо в такива ситуации“ — помисли горчиво Худ.

— Президентът се опитал да разговаря по телефона с Майк Роджърс — продължи Мохали — и се вбесил, когато разбрал, че отрядът за бързо реагиране към Оперативния център вече пътува със самолета. Свързал се с полковник Кенет Морнингсайд, командващ частите във Форт Монмът. Не се изненадвам, че са действали толкова твърдо — допълни Мохали. — Някъде петнайсет минути, след като терористите проникнаха в Организацията на обединените нации, Държавният департамент издаде заповед службите за сигурност в никакъв случай да не влизат в сградата. Доколкото разбрах, и в Нюйоркското управления на полицията са получили същата заповед. Генералният секретар на ООН трябва да поиска писмено намесата на американската страна и всички действия трябва да бъдат съгласувани и одобрени от шефа на охраната на организацията.