Том Клэнси - Под обсада

Докато Мот разговаряше с подчинените си, неколцина от представителите се опитаха да се приближат. Полковникът нареди на охраната да не ги пуска — не биваше никой да препречва пътя към залата на Съвета за сигурност. Ако някой от заложниците успееше да се измъкне, Мот искаше веднага да му се притече на помощ и да го защити.

Докато той разговаряше с насъбралите се, Чатерджи им обърна гръб. Отиде при огромния прозорец с изглед към предния двор, оживен дори вечерно време, когато фонтанът работеше, покрай оградата профучаваха коли, хората тичаха за здраве или разхождаха кучетата си, прозорците на отсрещните сгради светеха. А сега от центъра на града отклоняваха дори хеликоптерите не само защото в сградата можеше да избухне взрив, но и защото терористите вероятно имаха съучастници. Индийката си помисли, че сигурно са спрени и екскурзионните корабчета и катерите по река Ийст.

Целият квартал беше парализиран. Тя също.

Пое си дълбоко въздух. Заповтаря си, че не са могли да сторят нищо, за да предотвратят убийството на делегата. Дори и засегнатите държави да се бяха съгласили, пак нямаше да могат да съберат за толкова кратко време искания откуп. Не можеха и да нападнат заседателната зала на Съвета за сигурност — направеха ли го, жертвите щяха да бъдат повече. Не можеха и да преговарят, макар и да бяха опитали.

После тя внезапно проумя къде е сбъркала. В едно нещо, което, макар и дребно, беше много важно.

Чатерджи отиде при представителите и им каза, че се връща в залата до кабинета си, за да съобщи на семейството на делегата, че той е бил убит. След това щяла да се върне.

— Защо? — поиска да узнае представителят на Фиджи.

— За да сторя онова, което трябваше да направя още първия път — отвърна жената и се запъти към асансьора.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 22:39 ч.

След като застреля шведа, Ренолд Даунър отиде при Георгиев. Освен някои от децата, които плачеха, и делегата от Италия, който се молеше, всички в залата се бяха умълчали и не се помръдваха. Останалите маскирани членове на групата останаха по местата си.

Даунър се доближи до Георгиев и той усети топлия му дъх под маската. По влакънцата се аленееха ситни капки кръв.

— Трябва да поговорим — отсече австралиецът.

— За какво? — прошепна ядно Георгиев.

— Време е да поналеем масло в огъня — изсумтя Даунър.

— Върни се на мястото си — подкани българинът.

— Чуй ме де! Когато отворих вратата, видях в коридора двайсетина въоръжени мъже от охраната, държаха и противоударни щитове.

— Евнуси! — подсмихна се Георгиев. — Няма да рискуват да ни нападнат. Вече го обсъдихме. Ще загубят всичко.

— Знам — съгласи се Даунър и премести очи върху телефона с обезопасена сателитна връзка върху сака на пода. — Но твоят човек каза, че Франция е склонила да плати. Пък и не взехме за заложница генералната секретарка, какъвто беше първоначалният план.

— Да, не ни провървя, но не е болка за умиране — увери го Георгиев. — Ще минем и без нея.

— Не виждам как — възрази австралиецът.

— Като изчакаме — отговори Георгиев. — Съединените щати ще започнат да се притесняват, че децата са изложени на риск, и ще платят като попове дори и другите засегнати държави да продължат да си правят оглушки. САЩ ще добавят сумата към задължението си към ООН и все ще измислят някаква благовидна причина, която да изтъкнат колкото за очи. А сега се връщай на мястото си.

— Не съм съгласен — възропта австралиецът. — Според мен трябва да ги попритиснем още.

— Излишно е — отсече Георгиев. — Разполагаме с време, имаме храна и вода…

— За друго ти говоря — не се стърпя Даунър и го прекъсна.

Българинът го прониза с поглед. Австралиецът започваше да му лази по нервите. Георгиев го беше очаквал. Даунър сякаш се чувстваше длъжен да прави напук на всички и на всичко и беше предсказуем като японско кабуки. Но вече дразнеше Георгиев. Приказваше прекалено много, не умееше да си държи езика зад зъбите, и туйто. Българинът беше готов да тегли куршума и на него, и на останалите си съучастници, ако прекрачеха рамките. Дано Даунър го разбереше от очите му.

Австралиецът си пое дъх. Явно беше схванал, че е прекалил, защото допълни вече не така разгорещено:

— Казвам ти само, тези тъпанари явно не разбират, че искаме парите и нямаме намерение да се пазарим. Чатерджи опита да преговаря.

— Очаквахме и това — напомни му Георгиев. — И я отпратихме.

— Засега — изпелтечи Даунър. — Но тя ще опита пак. Дай им на тия кретени да си чешат езиците!