Том Клэнси - Под обсада

— Добре, господин Худ — склони накрая Мохали. — Ще си затворя очите и няма да ви мъча, и без това ви се събра много.

Худ въздъхна тежко. Мохали погледна Роджърс.

— Искате ли да ви закараме, господине?

— Да, няма да откажа. Благодаря ви — отвърна генералът.

Продължаваше да гледа Худ. Най-неочаквано Худ изпита усещането, обземало го толкова често и в кабинета му в Оперативния център — че не е сам, че има до себе си верни приятели и колеги.

Бог да му е на помощ! Въпреки всичко отново се почувства цял.

Преди да тръгне, Роджърс се обърна към подчинените си от отряда за бързо реагиране. Те се изопнаха като струйки. Полковник Огъст изкозирува. В отговор Роджърс също вдигна ръка. После по заповед на Огъст отрядът отново се насочи към самолета „С-130“. Военните полицаи се разстъпиха, за да сторят път. Останаха на пистата и докато Худ, Роджърс и Мохали се качваха на автомобила.

Пол Худ нямаше никакъв план. Съмняваше се, че и Майк Роджърс има. Дори и да беше измислил нещо, то предполагаше да участват и хората от отряда за бързо реагиране. Въпреки това, докато автомобилът на Държавния департамент завиваше пред терминала на военновъздушните сили и самолетът се извисяваше, Худ не се чувстваше чак толкова потиснат, както преди. Успокояваше го не само присъствието на Майк Роджърс, но и нещо, което бе научил, докато бе оглавявал Оперативния център: че плановете, разработени на спокойствие, рядко могат да бъдат осъществени по време на криза.

Сега бяха само двамата с Роджърс, затова пък ги подкрепяше най-силният екип в света — все щяха да измислят нещо.

Бяха длъжни.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:11 ч.

— Не мога да го допусна! В никакъв случай! — изкрещя полковник Мот на генералния секретар на ООН Чатерджи. — Това е лудост! Не, по-страшно и от лудост! Самоубийство!

Двамата стояха край масата в залата до кабинета на Чатерджи. Малко по-встрани, при затворената врата бяха застанали първият заместник генерален секретар Такахара и заместник генералният секретар Хавиер Оливо. Чатерджи току-що беше разговаряла по телефона с Гертруд Йохансон, съпругата на делегата от Швеция, която си беше в Стокхолм. Мъжът й бе отишъл на тържеството заедно с младата си сътрудничка Лив, която още се намираше в залата на Съвета за сигурност. Госпожа Йохансон бе казала, че ще хване първия самолет.

Чатерджи си помисли колко иронично, но и тъжно е, че толкова много съпруги на политици се събират с мъжете си едва след тяхната смърт. Запита се дали и тя щеше да живее така, ако беше омъжена.

„Сигурно!“

— Госпожо! — прекъсна мислите й полковникът. — Много ви моля, кажете ми, че сте размислили.

Чатерджи нямаше намерение да променя решението си. Бе убедена, че е права. Ето защо и не можеше да постъпи по друг начин. Това беше нейната дхарма, нейният свещен дълг, произтичащ от живота, който е избрала.

— Признателна съм ви, че се безпокоите за мен — рече генералният секретар, — но съм на мнение, че това е най-доброто, което можем да сторим.

— Не е така — възрази Мот. — До няколко минути ще разполагаме с видеоснимките от залата. Дайте ми половин час да ги разгледам, а после ще влезем с хората от охраната вътре.

— Междувременно посланик Контини ще умре — натърти Чатерджи.

— И бездруго посланикът ще умре — възрази мъжът.

— Не мога да приема такова нещо — рече индийката.

— Защото сте дипломат, а не военен — каза Мот. — Ние, военните, наричаме случаи като този с посланика оперативни загуби. Това е войник или военна част, които не можеш да спасиш, без да излагаш на опасност останалите от подразделението. Не се опитвайте. Не можете да го спасите.

— Излагам на опасност единствено себе си и никой друг, полковник Мот — изтъкна Чатерджи. — Отивам в залата на Съвета за сигурност, дайте да не спорим повече.

Мот поклати ядосано глава.

— Правите го, за да се самонакажете, госпожо генерален секретар, а нямате причини. Постъпихте правилно, опитахте се да се свържете по радиостанцията с терористите.

— Не — възрази Чатерджи. — Постъпих късогледо. Не обмислих следващата стъпка.

— Сега е лесно да се каже — намеси се и първият заместник генерален секретар Такахара. — Никой тук не предложи нищо по-разумно. А ако на някого му беше хрумнало да влизате вътре в залата, лично аз щях да съм против.

Чатерджи си погледна часовника. До следващия краен срок, определен от терористите, оставаха някакви си деветнайсет минути.