Том Клэнси - Под обсада

При него дойде Даунър. Имаше един-единствен въпрос — какво да прави с италианеца. Убиеха ли го, щяха да подкопаят славата на генералната секретарка като голяма миротворка. Но ако го пощадяха, всички щяха да си кажат, че са слабаци.

Георгиев реши, че доброто име на Чатерджи не е негова грижа, и кимна на Даунър. После загледа как австралиецът затика, всъщност по-скоро затегли хлипащия делегат нагоре по стълбите.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:29 ч.

— Пак ще го направят.

Лора Сабия, момиче с кестенява коса, седеше отляво на Харли Худ. Гледаше невиждащо право напред и трепереше още по-силно и от преди, сякаш я бяха включили към контакт. Харли пак отпусна пръсти върху ръката й, за да я поуспокои.

— Ще го убият — рече Лора.

— Шшт! — спря я Харли.

Барбара Матис, която седеше вдясно, не сваляше очи от терористите. Момичето с гарвановочерна коса беше изопнало гръб, личеше си, че е много напрегнато. Харли бе виждала и друг път това изражение върху лицето на Барбара. Тя беше от цигуларите, които направо се вбесяваха, ако някой почнеше да шуми и й попречеше да се съсредоточи. Явно и сега бе на косъм от това състояние. Харли се надяваше приятелката й все пак да се овладее.

Момичетата загледаха как маскираните водят делегата нагоре по стълбите. Жертвата се препъна, падна на четири крака и през сълзи заповтаря високо нещо на италиански. Маскираният го сграбчи отзад за яката и го дръпна с все сила. Италианецът се пльосна по лице. Австралиецът изруга, приклекна и сложи оръжието между краката на мъжа. Каза му нещо и той начаса се вкопчи в един от столовете, после се изправи бързо. Мъжете продължиха нагоре по стълбите.

На хвърлей от младите цигуларки, в средата на кръглата маса съпругата на един от делегатите успокояваше жената до себе си. Беше я притиснала до гърдите си и бе долепила длан до устата й. Харли предположи, че това е съпругата на делегата, когото се канеха да убият.

Лора се тресеше неудържимо. Харли за пръв път я виждаше в такова състояние. Обви пръсти около китката на приятелката си и я стисна с все сила.

— Успокой се де! — каза едва чуто.

— Не мога — простена Лора. — Задушавам се. Трябва да се махна оттук.

— Скоро и това ще стане — отвърна Харли. — Ще ни измъкнат. Но сега кротувай. Стисни очи. Помъчи се да се поотпуснеш.

Веднъж бащата на Харли беше обяснил на нея и на брат й, че озоват ли се в такова положение, важното е да не падат духом. Да се опитват да не бият на очи. Да броят секундите, а не минутите и часовете. Колкото по-дълго похитителите държат заложниците, толкова по-големи са шансовете да се постигне споразумение. И заложниците да бъдат спасени. Ако й се отвори възможност да избяга, да разсъждава трезво и да се осланя на здравия разум. Да се попита не дали има вероятност да успее, а дали има вероятност да се провали. Ако отговорът е да, по-добре да не мърда и да не предприема нищо. Баща й й беше казвал и да не гледа в очите похитителите. Така те щели да разберат, че и тя е човек от плът и кръв, и да си спомнят, че я мразят. Не бивало и да говори, за да не изтърве нещо, което да ги ядоса. И най-вече трябвало да се отпусне. Да си мисли за нещо хубаво, точно както в два от любимите й мюзикъли — „Питър Пан“ и „Звукът на музиката“.

— Лора! — повика Харли.

Момичето сякаш не я чу.

— Чуй ме, Лора!

Приятелката й бе като оглушала. Беше изпаднала във вцепенение. Очите й бяха вторачени невиждащо, тя беше стиснала устни до бяло.

Двамата мъже бяха стигнали горния край на стълбището.

За разлика от Лора, Барбара Матис беше нащрек — беше се изопнала като струна. Хилеше се по начин, който приятелката й познаваше добре. Харли се чувстваше като статуята на Темида в Министерството на правосъдието. Само че се намираше не между блюдата във везните на справедливостта, а между двете емоционални крайности.

Не щеш ли, Лора скочи от стола. Харли още я държеше за ръката.

— Защо ни причинявате това? — изписка Лора. — Престанете! Незабавно!

Харли я дръпна лекичко.

— Лора, недей…

Главатарят на бандата стоеше по средата на стълбището. Обърна се и изгледа на кръв момичетата.

Госпожа Дорн седеше през трима души. Изправи се бавно, но без да се отдалечава от стола.

— Седни, Лора! — отсече тя твърдо.

— Не! — викна момичето и се отскубна от Харли. — Не мога тук! — изпищя и притича от другата страна на масата.

Хукна към вратата в дъното на залата, охранявана от главатаря.