Том Клэнси - Под обсада

Без да губи и миг, полковник Мот се спусна към трупа и стъпките му нарушиха гробовната тишина в коридора. След полковника се втурнаха и лекарите и санитарите от „Бърза помощ“. Добре облеченият делегат беше мъртъв и лежеше на една страна, с мургаво лице, извърнато към тях. По лицето не трепваше и мускулче, очите бяха затворени, устните — леко раздалечени. На пръв поглед човек можеше да реши, че италианецът още е жив. Под меката му буза обаче на локвичка взе да се събира кръв.

Мот приклекна до тялото. Погледна тила. Точно както и предния път, имаше една-единствена рана.

Санитарите преместиха трупа върху носилка, а Чатерджи тръгна към вратата на Съвета за сигурност. Не погледна мъртвеца.

Мот се изправи и я пресрещна.

— Сега вече, госпожо, няма да спечелите нищо, ако влезете вътре — рече й. — Изчакайте поне докато получим видеоснимките.

— Да изчакам ли! — възкликна Чатерджи. — Чаках прекалено дълго.

Точно тогава откъм залата на Икономическия и социалния съвет дойде един от хората в службата за сигурност — лейтенант Дейвид Мейлман, пратен с още един от колегите си да поразузнае с подслушвателно устройство отпреди петнайсет години, предназначено главно за подслушване на телефони. Те го бяха свързали със слушалките в кабинките за превод с надеждата да подочуят поне нещичко откъм залата на Съвета за сигурност. Обхватът на устройството беше едва седем и половина метра, затова им се бе наложило да работят в съседната зала. Намираха се в малкия коридор, който водеше към кореспондентския пункт на втория етаж и свързваше залата на Съвета за попечителство със Съвета за сигурност.

— Шефе, някой като че ли се опита да излезе — каза лейтенант Мейлман на полковника. — Непосредствено преди първия изстрел видяхме, че ръкохватката се върти, езичето на бравата щракна.

— Изстрелът предупредителен ли беше? — попита Мот.

— Според нас — не — отвърна лейтенантът. — Но човекът при вратата изстена. — Той погледна в краката си. — Всъщност, шефе, не беше мъж. Гласът беше съвсем тъничък.

— Сигурно е някое от децата! — възкликна ужасена Чатерджи.

— Няма откъде да знаем — отсече Мот. — Нещо друго, лейтенант?

— Няма друго, шефе — отвърна Мейлман и се отдалечи.

Полковникът стисна пестници, сетне си погледна часовника. Очакваше всеки момент да получи резултатите от видеокамерата. От служба „Сигурност на дипломатите“ към Държавния департамент бяха поискали обезопасени телефони, които не се подслушват, дотогава връзката щеше да се осъществява лично. Чатерджи не беше виждала по-безпомощен човек през живота си.

Тя още стоеше с лице към вратата. Смъртта на посланик Контини не я разтресе, както убийството на първия делегат, и това я притесни. Дали не се обясняваше с новината, съобщена от лейтенант Мейлман?

„Може би са застреляли някое от децата…“

Индийката тръгна към вратата. Мот я хвана лекичко за ръката.

— Много ви моля, не го правете. Поне засега.

Генералният секретар спря.

— Знам, че отвън съм безполезна — рече жената. — И да се наложи да предприемете нещо, едва ли ще имате нужда от мен тук. Виж, вътре може и да помогна.

Полковникът я гледа дълго, после пусна ръката й.

— Ето на, убедихте ли се колко силна е дипломацията! — каза Чатерджи с едва доловима усмивка. — И не се налагаше да ме теглите за ръката.

Мот не изглеждаше особено убеден. Само изпроводи индийката с поглед.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:31 ч.

Пол Худ и Майк Роджърс бяха на задната седалка на автомобила, а Мохали се беше качил отпред при шофьора. Сега, когато Худ се беше върнал в Манхатън, той му се стори много различен.

Сградата на Секретариата сякаш изпъкваше повече, отколкото когато той беше дошъл тук със семейството си — кога ли беше това, нима само преди ден? Беше осветена от мощни прожектори, наслагани по покривите на съседните небостъргачи. Но прозорците не светеха и от това постройката изглеждаше някак призрачна. Худ си каза, че Организацията на обединените нации вече не прилича на гордия „символ на бухалката“ и вместо да е живата гръд на града, се е превърнала в нещо, олицетворяващо смъртта.

Когато малко след единайсет вечерта тръгнаха от летището, заместник-шефът на служба „Сигурност“ Мохали звънна в Държавния департамент, за да провери дали има някакво развитие. Един от подчинените му отговори, че доколкото знаели, след първата екзекуция не се е случило нищо. Междувременно Худ разказа накратко на Роджърс какво е станало в ООН. Както обикновено, генералът го изслуша, без да казва нищо — не искаше пред чужди хора да излага мислите си. За него чужди бяха всички извън тесния кръжец от приятели, на които се доверяваше.