Том Клэнси - Под обсада

— Ти луд ли си? — тросна му се той.

— Нямах друг избор! — подвикна Даунър.

— Нямал си друг избор ли? — повтори Барон, като внимаваше да не повишава тон. — Нали се разбрахме да не закачаме децата!

— Всичко щеше да иде на кино, ако тази пикла беше избягала — натърти австралиецът.

— Изкрещях й, хукнах към нея, видя ме — продължи с обвиненията Барон. — Щях да я настигна, преди да е отворила вратата.

— А, не се знае — намеси се и Георгиев. — Важното е, че не успя да се измъкне. А сега и двамата се връщайте на местата си. Ще се опитаме да й помогнем тук.

— Та тя си е дете — изгледа го на кръв Барон.

— Кой я е карал да бяга! — не му остана длъжен българинът.

Барон си замълча, макар че отвътре му вреше и кипеше.

— Сега една от вратите не е охранявана, ти трябва да следиш оптичния кабел — напомни му вече по-спокойно Георгиев. — Или предпочиташ всичките ни усилия да отидат нахалост заради оная там? — кимна той към Барбара.

Даунър изсумтя и се върна в горния край на балкона. Барон се подсмихна, поклати отчаяно глава и отново застана пред балкона.

Георгиев ги изпроводи с очи. Колкото и неприятно да му беше да си го признае, случката бе променила нещата. Престъплението изостря до краен предел настроенията. В затворени помещения чувствата са много силни, а някоя неочаквана драма само влошава положението.

— Разрешете да я изведем оттук.

Георгиев се обърна. До него стоеше азиатката. Не я беше чул кога се е приближила.

— Не може — тросна се той.

Беше разсеян. Трябваше час по-скоро да се съсредоточи, да строи в две редици хората си. Да попритисне ООН. Струваше му се, че знае как.

— Момичето ще умре от загуба на кръв — знаеше си своето азиатката.

Българинът отиде при един от саковете. Само това оставаше — момичето да умре — тогава вече заложниците сигурно щяха да се разбунтуват. Извади малка синя кутийка и я даде на жената.

— Вземете това и се оправяйте — рече й.

— Чантичка за оказване на първа помощ? — възкликна жената. — Няма да свърши работа.

— Не разполагам с друго.

— Ами ако има вътрешни кръвоизливи, разкъсани органи… — заопява азиатката.

Даунър махна с ръка, за да привлече вниманието на Георгиев — сочеше към вратата.

— Нямате друг избор — отсече българинът и повика Вандал.

Французинът дойде при него и той му нареди да внимава да не би жената да се опита да се измъкне. После Георгиев тръгна към стълбите. Качи се при Даунър.

— Какво има?

— Тя е тук — прошепна австралиецът. — Генералната секретарка де. Почука и настоя да сме я пуснели.

— Друго не каза ли? — попита Георгиев.

— Не — отвърна Даунър.

Българинът погледна зад него. Заповтаря си, че трябва да се съсредоточи. Нещата се бяха променили. Той трябваше на всяка цена да ги обмисли. Ако пуснеха Чатерджи, тя щеше да хвърли всичките си усилия да спаси момичето, а не да им достави парите. Пуснеха ли момичето, репортерите щяха да разберат, че едно от децата е ранено, и то вероятно смъртно. Въпреки опасността, на която щяха да бъдат изложени заложниците, всички щяха да гракнат в един глас, че военните трябва да предприемат акция по освобождаването им. Не бе изключено и в болницата момичето да дойде в съзнание и да опише къде точно се намират нападателите и заложниците.

Е, да, Георгиев можеше да пусне Чатерджи вътре, но да не разреши да извеждат момичето. И какво тогава щеше да прави генералната секретарка, нима щеше да изложи на опасност живота на другите деца, като откаже да му съдейства?

„Възможно е“ — помисли си Георгиев. А ако той допуснеше Чатерджи да оспорва решенията му, нищо чудно това да вдъхнеше на заложниците смелост или да подкопаеше влиянието му сред другите в групата.

Георгиев погледна отново заложниците. Беше обяснил на ония от ООН как да се свържат с него и какво да му съобщят. Инстинктът му подсказа да слезе долу, да посочи поредния заложник и да го накара да повтори същото, както и делегатът, когото вече бяха застреляли. Защо Георгиев да променя плана си? Та онези да си помислят, че му липсва решителност ли?

„Защото ситуации като тази са непредвидими“ — отговори си сам той.

После, както с всички гениални идеи, най-неочаквано му хрумна нещо: как да даде на Чатерджи онова, за което тя настоява, без да се отказва от исканията си. Щеше да се срещне с нея. Но не както го предвиждаше тя.

Вашингтон, окръг Колумбия

Събота, 23:33 ч.

През повечето време Боб Хърбърт минаваше за веселяк.