Том Клэнси - Под обсада

Преди петнайсетина години раните и смъртта на жена му го бяха тласнали към депресия, продължила, кажи-речи, цяла година. Но лечението му беше помогнало да преодолее самосъжалението. После той се беше върнал на работа в ЦРУ и това пък му върна самочувствието, пометено от взрива в американското посолство в Бейрут. Вече близо три години, откакто бе помогнал да създадат Оперативния център, Хърбърт се радваше на едни от най-големите предизвикателства и удовлетворение в живота си. Ако беше жива, жена му много щеше да се забавлява, че вечният мърморко, за когото се бе омъжила, човекът, чийто дух непрекъснато се бе опитвала да повдигне, е известен в Националния център за кризисни ситуации като Господин Майтапчията.

Но сега, докато седеше сам в тъмния кабинет, осветен само от екрана на компютъра, хич не му беше до веселие и майтапи. Притесняваше се не само защото сред заложниците в сградата на Обединените нации беше и дъщерята на Пол Худ. Не само от потвърдената от опита мисъл, че ситуации като тази неминуемо завършват с кръвопролитие. Понякога се намираше изход доста бързо, още преди нападателите да са успели да се окопаят. Друг път нещата се проточваха и прерастваха в обсада, от която се излизаше единствено с нападение. В редките случаи, когато се стигаше до споразумение, терористите обикновено просто се стремяха да привлекат вниманието към една или друга кауза. Но наставаше голяма бъркотия, ако те искаха пари или да бъдат освободени затворници, както ставаше най-често.

Боб Хърбърт беше притеснен най-вече от две неща. Първо, че цел на нападението е Организацията на обединените нации. Никога досега тя не е била нападана по този начин, нямаше и случаи, когато ООН да е заела твърда позиция. Освен това Хърбърт се притесняваше и заради едно съобщение за гостите на приема в Обединените нации, което току-що беше получил по електронната поща от Даръл Маккаски. Божичко, що за организация си бяха спретнали тия невежи, събрани от цял свят?

Маккаски се намираше в бюрото на Интерпол в Мадрид. Съвсем наскоро бившият агент на ЦРУ беше помогнал на приятеля си Луис Гарсия де ла Вега да осуети опит за държавен преврат и беше останал в испанската столица, за да бъде по-близо до ранената си колежка Мария Корнеха. Снимките, направени с охранителните камери вътре в сградата на Обединените нации вече след нападението, бяха пратени на Интерпол, за да се провери дали в архива няма материали за терористични акции с почерка на същата банда. В Интерпол бяха получили и списък на делегатите и гостите, поканени на приема в Съвета за сигурност. Преди половин час Маккаски бе препратил данните на Хърбърт във Вашингтон. Всички поканени на приема били законни представители на своите държави, макар че от това не ставали, разбира се, дипломати. Вече половин век под дипломатическо прикритие в Организацията на обединените нации се подвизаваха какви ли не шпиони, контрабандисти, главорези и наркотрафиканти — нямаха чет.

От ООН обаче бяха уточнили, че не са проверили миналото на двама от гостите на приема. Били пристигнали в организацията преди два дена и били представили автобиографии, данните в които не били потвърдени от посочените университети и фирми. Вероятно двамата бяха разчитали, че няма да стоят в Ню Йорк достатъчно дълго, за да се притесняват, че ще ги засекат. Сега Хърбърт трябваше да отговори на въпроса: кои бяха тези хора?

Маккаски беше изискал снимките в документите им за самоличност от заместник генералния секретар на ООН, отговарящ за администрацията и за помощния персонал. След като ги бе получил по електронната поща, шефът на разузнаването към Оперативния център ги беше пуснал в базата данни, съставена от снимките на над двайсет хиляди терористи, чужди агенти и контрабандисти от цял свят.

Оказа се, че двамата поканени на приема в ООН са в този списък.

Хърбърт прочете кратичките им биографии — истинските, а не фалшификатите, които бяха пробутали в Обединените нации. Не знаеше нищичко за хората, нападнали и превзели залата на Съвета за сигурност, знаеше обаче, че колкото и опасни да бяха, по злодеяния петимата терористи не можеха да стъпят и на малкия пръст на тия двамата.

Шефът на разузнаването получи съобщение от отряда за бързо реагиране, че се връща във Вашингтон, но без генерал Роджърс и полковник Огъст. Хърбърт не знаеше къде е Огъст, затова пък знаеше, че Роджърс е с Худ. Нямаше и миг за губене, ето защо звънна на Худ по мобилния телефон.