Том Клэнси - Под обсада

— Господа, ще постъпя както съм решила — рече индийката.

— Ще ви убият — предупреди я Мот. — Вероятно са сложили на вратата човек, който да стреля по всекиго, опитал се да проникне вътре.

— И да ме убият, може би ще отсъдят, че са изпълнили заканата си да застрелват по човек на час. И ще пощадят посланик Контини. Тогава вече вие, господин Такахара, ще решавате какво да правите нататък.

— Какво да правим нататък ли! — възкликна сподавено полковникът. — Единственото, което можем да направим, е да нападнем тези чудовища. Не сте отчели и още нещо. Терористите ни предупредиха, че понечим ли да освобождаваме заложниците, те ще пуснат отровен газ. Положението е взривоопасно. Току-виж изтълкували опита ви да влезете като нападение, предприето от силите за сигурност, или като начин да отклоните вниманието им, за да подготвите такова нападение.

— Ще поговоря с тях през вратата — натърти Чатерджи. — Ще подчертая изрично, че влизам невъоръжена.

— Точно това ще кажем и ако се опитваме да ги изиграем — напомни й Мот.

— В този случай, полковник, съм съгласен с генералния секретар — обади се отново Такахара. — Не забравяйте, на карта е заложен животът не само на посланик Контини. Проникнете ли с въоръжени служители от службата за сигурност в заседателната зала на Съвета за сигурност, ще загинат доста от държаните вътре хора, а също и от подчинените ви, да не говорим пък за отровния газ.

Чатерджи си погледна за кой ли път часовника.

— За съжаление не разполагаме с време да продължим обсъждането.

— Госпожо, бихте ли си сложили поне бронежилетка? — помоли Мот.

— Не — отвърна Чатерджи. — Трябва да вляза в помещението с надежда и доверие.

Тя отвори вратата. Излезе в коридора, следвана по петите от полковник Мот.

Въпреки надеждата, която бе изразила пред подчинените си, Чатерджи съзнаваше, че може би върви към своята гибел. При мисълта, че не е изключено да й остават само няколко минути живот, сетивата й се изостриха до краен предел — уж познатият коридор сякаш се преобрази. Гледките и миризмите, дори звукът на подметките по плочките на пода, бяха много ярки. За пръв път през кратката си кариера като генерален секретар на ООН Чатерджи беше изключително съсредоточена — съвсем беше забравила за преговорите и дебатите, за наболелите въпроси на войната, мира, санкциите и резолюциите. От това всичко й се стори още по-нереално.

Двамата с Мот се качиха на асансьора. До крайния срок, посочен от терористите, оставаха пет минути.

Едва сега на Чатерджи й хрумна колко страшно звучат тези думи — като предизвестие за смърт.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:28 ч.

Георгиев стоеше при отвора на масата с форма на подкова в Съвета за сигурност. Държеше под око заложниците и току си поглеждаше часовника. Останалите от групата продължаваха да стоят на пост при вратите. Само Барон беше приклекнал насред помещението, точно пред балкона, и се взираше в пода. Когато до крайния срок останаха две минути, българинът се извърна към Даунър и му кимна.

Австралиецът сновеше бавно напред-назад при северната врата на горния балкон. Не изпускаше от поглед Георгиев. Забеляза знака и заслиза по стълбите.

Мнозина от мъжете и жените, насядали направо върху пода вътре в подковообразна маса, захлипаха. Георгиев мразеше малодушието. Вдигна автомата и го насочи към една от жените. Навремето бе постъпвал по същия начин и с момичетата в Камбоджа. Дойдеше ли някое да го заплашва, че щяло да го изобличи, понеже се държали зле с нея или не й плащали според уговорката, Георгиев само я изслушваше, без да проронва и дума. После насочваше оръжието към гърдите й. Действаше безотказно: момичето го зяпваше с широко отворени очи и уста и се смразяваше. Чак тогава Георгиев казваше: „Почнеш ли пак да ми се оплакваш, ще ти тегля куршума. Опиташ ли се да бягаш, ще убия и теб, и семейството ти“. След това момичето правеше всичко безропотно, не казваше и гък. От близо стотина момичета, работили за него през годината, когато той бе печелил и от сводничество, се бе наложило да застреля само две.

Заложниците престанаха да хлипат. Георгиев свали оръжието. Пак имаше сълзи, но не и стонове.

Даунър вече наближаваше долния край на стълбите, когато българинът видя, че лампичката върху мобилния телефон с обезопасена сателитна връзка мига. Изненада се. Беше разговарял с Анабел Хамптън преди час, когато тя му бе съобщила, че генералният секретар на ООН възнамерява да се опита да преговаря с похитителите. За миг Георгиев се притесни, че страховете на Даунър ще се окажат основателни и силите за сигурност ще се опитат да проникнат в залата. После обаче се поуспокои — това беше невъзможно. ООН нямаше да рискува. Българинът отиде при телефона.