Том Клэнси - Под обсада

— Няма, ако дадат парите — успокои го австралиецът.

— Не могат да ви ги дадат — извика другият. — Откъде ще вземат четвърт милиард долара!

Даунър вдигна оръжието.

— Какъв срам ще бъде, ако все пак ги намерят, а аз вече съм те пречукал! — подметна той.

Волю-неволю шведът вдигна ръце и ги сложи на тила си — не му беше до предизвикателства. Заслиза по стълбата покрай южната страна на балкона.

Даунър тръгна няколко крачки зад него. Отляво имаше тапицирани със зелен плюш седалки, наредени на две дъги от по пет реда всяка. Навремето, когато мерките за сигурност не са били толкова строги, тук са седели външните лица, дошли да погледат заседанията на Съвета за сигурност. Долният ред седалки бе разделен от основната зала с дъсчена преграда, висока някъде до кръста. Пред нея имаше един-единствен ред седалки, запазени за представителите на държави, които не членуват в Съвета за сигурност. Под сектора за зрителите се намираше основната зала, над която се възправяше дълга маса с формата на заоблена подкова. Вътре в масата имаше друга, по-малка правоъгълна маса, обърната на изток и запад. По време на заседания делегатите седяха на голямата маса, а преводачите — на масата в средата. Тази вечер децата бяха насядали в дъното на кръглата маса, а гостите на делегатите — в предния й край, както и на правоъгълната маса в средата. Самите делегати се бяха разположили в пространството вътре в кръглата маса. Когато шведът се върна при колегите си, неговата спътница, неописуемо красива млада жена, го погледна. Той й кимна, че всичко е наред.

Зад масата, в двата края на заседателната зала имаше два високи от пода до тавана прозореца с изглед към река Ийст. Стъклото беше армирано, зелените пердета бяха дръпнати. Между прозорците бе окачена голяма картина с феникс, извисил се над пепелта — олицетворение на света, възкръснал от разрухата на Втората световна война. Високо горе бяха остъклените кабинки за репортерите, заменили кореспондентския пункт.

Барон и Вандал стояха в двата ъгъла на залата, при прозорците. Сазанка пък бе застанал на пост при вратата в северния край, а Георгиев сновеше напред-назад и държеше под око другите пет врати долу. В момента беше поспрял в широкия край на масата с форма на подкова. Подобно на Даунър, всички нападатели бяха със скиорските шапки.

Щом шведът седна, Даунър отиде при Георгиев.

— Кой е отвън? — попита българинът.

— Десетина души от общата охрана на ООН. Нямаше специални части. Мотаят се дори когато под краката им гори.

— Случилото се тази вечер ще им е за обица — подметна Георгиев, после се обърна към шведа. — Онзи прочете ли точно каквото съм написал?

Даунър кимна. Българинът си погледна часовника.

— В такъв случай разполагат с осемдесет и четири минути, после започваме да изкарваме трупове.

— Наистина ли смяташ, че ще изпълнят исканията? — прошепна австралиецът.

— Отпърво ще се опъват — отвърна Георгиев. — Казах ви го още в самото начало. — Той погледна масите и продължи делово: — Но накрая ще склонят, няма къде да ходят, когато труповете почнат да се трупат и обръчът около децата се стесни.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 21:33 ч.

Пол Худ отстъпи бързо, сякаш танцуваше.

Докато слушаше исканията на терористите, бе затаил дъх, за да не пропусне и дума, нещо, за което да се хване като удавник за сламка. Исканията бяха съвсем конкретни и бяха разположени във времето така, че да могат да бъдат изпълнени. После у него надделя бащата и му причерня — той бе научил невероятната цена, срещу която дъщеря му щеше да бъде свободна.

А цената бе невероятна не заради размера на исканата сума. От годините, когато бе работил като банкер, Худ знаеше, че банките и местните клонове на Федералния резерв в Ню Йорк и Бостън винаги държат в наличност най-малко един милиард долара. Дори сроковете бяха изпълними, стига ООН и американската държава да се поразмърдат. Но те нямаше да го сторят. За да получат съдействието на банките и на Федералния резерв, американските власти трябваше да дадат гаранции за заема, нещо, което можеха да направят само ако генералният секретар на ООН склонеше да покрие заема от бюджета на организацията. А Мала Чатерджи надали щеше да се реши на подобна стъпка от страх да не си навлече гнева на страните членки на ООН, които и бездруго роптаеха, че американците имали прекалено голямо влияние върху дейността на организацията. Дори и Съединените щати да решаха да внесат известна сума, с която да покрият част от задълженията си към Обединените нации, Конгресът трябваше да одобри този разход. Никак не беше лесно да се свика извънредно заседание на върховния законодателен орган на САЩ. А дори и парите да бъдеха преведени, терористите щяха да ги прехвърлят по електронен път и да ги пръснат по различни сметки в други банки и финансови къщи. Нямаше начин банкнотите да бъдат белязани или преводите — спрени. А това означаваше, че няма как да спрат терористите. Те бяха поискали хеликоптер за десет души, защото смятаха да вземат заложници — по един на човек, без да се брои пилотът. Тоест, бяха четирима-петима.