Том Клэнси - Под обсада

Точно тогава телефонът на Роджърс иззвъня. Той сграбчи слушалката и се свъси — бинтовете, с които бе привързан отдясно, му стягаха.

— Тук Роджърс.

— Аз съм, Пол — каза човекът в другия край на линията.

Генералът махна на останалите да замълчат и натисна копчето, така че да чуват всички.

— Тук сме — рече той в слушалката. — В Резервоара.

— Научихте ли нещо?

— Нищо — отвърна Роджърс. — Никакви изявления, никакви искания. Ти как се оправяш?

— Преди минута ни се обадиха по телефона — отвърна Худ. — Пращали група, която да ни евакуира. Но докато дойдат, смятам да поразузная и да се опитам да разбера какво точно става.

На Роджърс не му хареса, че Пол ще тръгне да се разхожда из сградата. След като пристигнеха, службите за сигурност можеха да го помислят за някой от терористите. Пол обаче го знаеше. Знаеше и че ако отрядът за бързо реагиране предприеме нещо, за да помогне да изведат Харли и другите деца, ще му трябват поне някакви данни, по които да се ориентира.

— Намирам се при вратата — продължи той. — Чувам стъпки отвън. Някой отваря…

Настана дълго мълчание. Роджърс изгледа един по един насъбралите се в помещението. Всички бяха мрачни и бяха забили очи в масата, Ан дори беше поруменяла. А би трябвало да знае, че колегите й виждат как посреща случилото се. Роджърс съжали, че не е при Худ, в епицентъра на събитията. Ама че работа, всичко да се преобърне с краката нагоре! Пълководецът да е на бойното поле, а редникът да дреме край бюрото!

— Задръж така — пошушна Худ. — Става нещо.

Пак настъпи мълчание, този път по-кратко.

— Майк, някой излиза от залата на Съвета за сигурност — рече Худ. — Божичко! — простена той миг по-късно. — Божичко!

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 21:01 ч.

Ренолд Даунър стоеше край една от двете двойни дъбови врати в залата на Съвета за сигурност, които водеха към коридора. Намираха се в северния ъгъл на дългата задна стена. Отвън, точно при вратата, перпендикулярно на стената на залата, започваше втора стена. Австралиецът беше открехнал само едното крило на вратата. Още беше със скиорската шапка на главата.

Пред него стоеше строен възрастен мъж в черен костюм — представителят на Швеция Лейф Йохансон, който държеше един-единствен стандартен лист хартия. Даунър го беше сграбчил за русата коса и го дърпаше лекичко назад. Беше допрял автомата до тила на мъжа, когото беше обърнал така, че да гледа в посока, противоположна на ъгъла, образуван от двете стени.

Пред тях бяха застанали десетина души от охраната на Обединените нации. Мъжете и жените бяха с бронежилетки и с шлемове с дебели стъкла за очите. Бяха извадили оръжието си. Някои трепереха едва забележимо. То оставаше да не треперят! Труповете на мъртвите им колеги вече бяха изнесени, ала кръвта им още се аленееше по пода.

— Говори! — изсъска Даунър в ухото на заложника.

Мъжът погледна към листа хартия. Зачете, разтреперан като листо:

— Беше ми заповядано да ви съобщя следното — изпелтечи едва чуто той с шведски акцент.

— По-високо! — заповяда Даунър.

— Разполагате с деветдесет минути, за да преведете двеста и петдесет милиона долара в сметка VEB-9167681-EPB в Цюрихската банка. Името, на което се води сметката, е фалшиво, и всеки опит да проникнете в нея ще доведе до още убити. Освен това трябва да докарате в двора вертолет за десет души, който да е в изправност и да е зареден с гориво. Ще вземем със себе си пътници, за да сме сигурни, че ще ни съдействате и занапред. Съобщете по редовната честота на ООН, когато сте готови. Не се опитвайте да установявате друга връзка. Ако не изпълните исканията, на всеки час ще убиваме по един заложник, започвайки… започвайки от мен. — Мъжът замълча, та листът в ръката му да не трепери толкова, сетне се поуспокои и продължи: — Ако се опитате да освободите заложниците, ще пуснем отровен газ, който ще изтреби до крак хората в помещението.

Даунър дръпна бързо мъжа към отворената врата. Каза му да пусне листа, та властите да видят банковата сметка, сетне и двамата хлътнаха вътре в залата и австралиецът заповяда на заложника да затвори вратата. След това му пусна косата. Шведът едвам се държеше на нозе.

— Трябваше… трябваше да се опитам да избягам — изломоти той.

Погледна вратата. Очевидно преценяваше дали има някакъв шанс да се измъкне.

— Ръцете на тила, По-чевръсто! — изръмжа Даунър.

Шведът го погледна.

— Защо? И да се подчиня, след един час пак ще ме застреляте!