Том Клэнси - Под обсада

Всичко това премина през съзнанието на Худ, докато той затваряше вратата. Върна се в стаята и въздъхна тежко. Другите родители също бяха чули исканията и сега осмисляха случилото се. Шарън стоеше до мъжа си и го гледаше, по страните й се стичаха сълзи. Най-неочаквано той се бе превърнал в съпруг, който заради жена си трябва да запази самообладание.

Вратата се отвори и Худ се обърна. В залата надзърна човек от охраната, друг покриваше коридора.

— Елате с мен! — подвикна той. — Бързо и тихо — добави човекът и им махна с ръка.

Худ се дръпна встрани, родителите се изнизаха един по един покрай него. Той хвана Шарън за ръката и в миг си спомни, че държи в дясната си длан клетъчния телефон… Вдигна го до устните си.

— Майк! — рече в слушалката. — Там ли си?

— Тук съм, Пол — отвърна Роджърс. — Чухме всичко…

— Местят ни — обясни Худ. — Ще ти звънна пак.

— Чакаме — увери го другият мъж.

Худ затвори телефона и го пъхна обратно в джоба си. След като от залата излезе и последният родител, той стисна лекичко Шарън за ръката. Тя също излезе, а мъжът й я последва.

Човекът от охраната мина с родителите покрай залата на Съвета за сигурност и ги поведе към ескалаторите. Неколцина хлипаха, други се замолиха на висок глас да им върнат децата, но продължиха да вървят.

Худ усети как жена му го стиска за пръстите — вероятно без да иска.

Докато се качваха на ескалаторите, той видя как се задават още хора от охраната с двуметрови прозрачни противоударни щитове, аудиоапаратура и някакво друго оборудване — вероятно фиброоптика. Както личеше, щяха да се опитат да проверят в какво състояние са заложниците и да чуят откъслечни разговори, от които да разберат кои са терористите. Худ обаче знаеше, че това няма да им върне децата. ООН не разполагаше с познания и с подготвени хора, които да осъществят операция по освобождаването на заложниците. Това бе организация не на действието, а на консенсуса.

— Кажи ми, че имаш някакъв план — проплака жена му, докато слизаха с ескалатора.

Вече не криеше сълзите си. И други родители хлипаха неудържимо.

— Все ще измислим нещо — увери я Худ.

— Това не е достатъчно — отвърна Шарън. — Оставям си детето сам-само тук, сигурно умира от страх. Трябва да знам, че постъпвам правилно.

— Не можеш да направиш нищо повече — каза Худ. Ще я измъкнем оттам, обещавам ти.

Стигнаха основното фоайе, оттам ги поведоха към долния етаж. Пред магазина за сувенири и ресторанта имаше нещо като временен команден пункт. Беше си логично. Ако терористите имаха съучастници, те нямаше как да се доберат дотук и да разберат какво става. Репортерите също надали щяха да се промъкнат долу, което вероятно беше само добре дошло. Случващото се имаше широк международен отзвук и средствата за масово осведомяване щяха съвсем основателно да проявят интерес. От ООН сигурно щяха да се постараят да сведат до минимум хората с достъп до помещението долу, затова и щяха да акредитират съвсем малко журналисти, които да отразяват събитията.

Родителите бяха отведени в кафенето, където бяха приканени да седнат на масите в дъното. Донесоха им сандвичи, минерална вода и кафе. Един от бащите запали цигара. Никой не му направи забележка. След малко се появиха и шефовете на охраната в ООН, които съобщиха накратко какво точно става, в случай че родителите са пропуснали нещо, докато са били в кореспондентския пункт. Дойдоха и психолог, и лекар, които да им помогнат да преживеят кризата.

Худ нямаше нужда от помощта им.

Каза на един от началниците на охраната, че иска да отскочи до тоалетната. Изправи се, успя криво-ляво да се усмихне на Шарън и заобикаляйки масите, излезе във фоайето. Отиде в тоалетната, влезе в кабинката в дъното и пак се свърза по телефона с Майк Роджърс. Облегна се на облицованата с плочки стена. От потта ризата му студенееше.

— Майк! — извика в слушалката.

— Слушам.

— Охраната на ООН се опитва да разбере със специална апаратура какво става в залата със заложниците — поясни Худ. — Нас ни преместиха долу, за да ни обяснят какво се случва и да ни окажат психологическа подкрепа.

— Като по учебник! — смотолеви Роджърс. — Готвят се за обсада.

— Това няма да помогне — каза Худ. — Терористите нямат намерение да се пазарят и да преговарят, тук не става въпрос някой да бъде освободен от затвора. Искат пари. В ООН нямат ли отряд за бързо реагиране?

— Как да нямат, имат, състои се от деветима души — поясни Роджърс. — Създаден е през 1977 година, обучен е от Нюйоркското управление на полицията какво да прави при нападение и ако има взети заложници, но никога не е прилагал наученото в истинска акция.