Том Клэнси - Под обсада

И всичко това бе станало под ръководството на Пол Худ.

Генерал Майк Роджърс спря джипа пред бариерата. От будката излезе охраната — младичък сержант от военновъздушните сили. Роджърс не беше в униформа, но въпреки това младежът му изкозирува и вдигна желязната преграда. Роджърс продължи нататък с джипа.

Макар че парада тук командваше Пол Худ, Роджърс бе участвал пряко във взимането на всички решения и в провеждането на повечето военни операции. И сега изгаряше от нетърпение да намери изход от положението, особено ако си издействаше да работи самостоятелно, без да се вдига излишен шум.

Паркира джипа и притича, доколкото му позволяваха стегнатите превръзки, до входа на Оперативния център. Поздрави въоръжените мъже от охраната, седнали зад бронираното стъкло, и забърза през управлението на Центъра, разположено на първия етаж. Истинската дейност на Оперативния център беше съсредоточена в подземието, където и пиле не можеше да прехвръкне.

Викаха му „кошарата“. Роджърс забърза към административното крило покрай тесните като килийки кабинети, подредени в полукръг в северната част на подземието. Не влезе дори в своя кабинет — отиде право в заседателната зала, която юрисконсултът на Оперативния център Лоуел Кофи Трети наричаше на шега Резервоара.

Стените, подът и таванът на Резервоара бяха облицовани с напръскани в черно и сиво звуконепроницаеми плочи, под които имаше няколко пласта корк, трийсет сантиметра бетон и отново звуконепроницаеми плоскости. И в шестте бетонни стени на помещението имаше по две електрически мрежи, излъчващи променливи звукови вълни. Никакъв звук не можеше да проникне или да напусне помещението. Ако искаше да му се обадят по клетъчния телефон, Роджърс трябваше да смени програмата, така че обажданията да постъпват горе в кабинета и оттам да бъдат прехвърляни тук в подземието.

Боб Хърбърт вече беше дошъл, тук бяха и Кофи, Ан Фарис, Лиз Гордън и Мат Стол. Всички бяха в почивка, но се бяха явили, та нощният екип да не се отклонява от обичайната си работа. Бяха много угрижени.

— Благодаря ви, че дойдохте — рече Роджърс, след като нахълта с гръм и трясък.

Затвори вратата и седна на челното място край елипсовидната махагонова маса. В двата й края имаше свързани в мрежа компютри, пред всеки от дванайсетте стола се мъдреха телефонни апарати.

— Доколкото разбрах, Майк, си говорил с Пол — подхвана Ан.

— Да.

— Как е той? — попита жената.

— И Пол, и Шарън са много притеснени — отсече Роджърс.

Генералът гледаше разговорите му с Ан, която беше натоварена с връзките със средствата за масово осведомяване, да са възможно най-кратки и да не среща очите й. Пет пари не даваше за печата, недолюбваше репортерите. Така де, защо да се церемони с тях: или им казваш истината, или си мълчиш. Но Роджърс имаше зъб на Ан най-вече заради отношението й към Пол Худ. Худ все пак беше женен, не беше никак морално Ан да се навърта около него. Пък и това пречеше на работата. В службата сексуалното привличане беше неизбежно, ала Фарис хич и не криеше, че е хлътнала по шефа си.

Дори и да забелязваше отношението на Роджърс, тя не се издаваше с нищо.

— Казах му, че ще му съобщим, ако има нещо ново — допълни Роджърс. — Не искам обаче да го търсим, освен ако не е наложително. Ако не го евакуират, Пол вероятно ще се опита да поразузнае. Само това оставаше — телефонът му да иззвъни точно когато е долепил ухо до вратата.

— Пък и линията не е от най-безопасните — вметна Стол.

Роджърс кимна. Погледна Хърбърт.

— По пътя звъннах на полковник Огъст. Вдигнал е под тревога отряда за бързо реагиране, вече проверяват в компютрите цялата информация за сградата на ООН.

— Навремето ЦРУ е поработило добре, съставило е карти на всички помещения — отбеляза Хърбърт. — Сигурен съм, че има предостатъчно данни.

Юрисконсултът Лоуел Кофи Трети, облечен много елегантно, седеше отляво на Роджърс.

— Не е нужно да ти напомням, Майк, че Съединените щати нямат право да действат на територията на Обединените нации — натърти той. — Вътре не могат да влязат дори от Нюйоркското управление на полицията, освен ако не ги повикат.

— Знам — отсече генералът.

— Притесняваш ли се? — попита Лиз Гордън.

Роджърс погледна възпълната психоложка на Центъра, седнала до Кофи.

— Само за Харли Худ и другите деца в залата на Съвета за сигурност — отвърна той.

Лиз понечи да каже нещо, но размисли. Не й се налагаше. Роджърс сам виждаше неодобрението, изписало се върху лицето й. Когато се беше върнал от Близкия изток, психоложката го бе предупредила да не насочва гнева и отчаянието си в погрешна посока. Според него в момента той правеше всичко друго, но не и това. Нападателите, които и да бяха те, наистина го бяха разгневили.