Том Клэнси - Оперативен център

— Казахте, че държите да повярвам на нещо, госпожице Чонг. Вашата история ли?

— Да, но и на друго. Ако аз не ви помогна, вие ще умрете, когато стигнем в къщичката.

Чо натисна яко спирачките. Колата леко поднесе по калния път и спря.

Хван изгледа спътничката си, по-скоро ядосан на себе си, отколкото на нея. Вратите бяха заключени. Ако се наложеше, беше готов да прибегне и до оръжието си.

— А вие ще умрете в затвора „Масан“, ако аз не ви помогна. Кой ни чака в къщата?

— Никой. Има капан.

— Какъв?

— Радиостанцията е сложена в пианото. Ако не изсвириш определена мелодия, преди да вдигнеш капака, се взривява бомба.

— Вие ще ни изсвирите тази мелодия. Нали не искате да умрете?

— Грешите, господин Хван. Напълно съм готова да умра. Но съм готова и да живея.

— При какво условие, госпожице Чон?

В страничното огледало се появи светлина от фар. Чо свали прозореца и махна с ръка на мотора да не спира. Жената изчака да заглъхне трещенето на двигателя.

— Нямам нищо на този свят освен брат си…

— И страната си.

— Аз съм патриотка, господин Хван, не ме обиждайте. Но не мога да се върна. Жена съм, на двадесет и осем години — ще ме изпратят отново, този път не на Юг, а в някоя друга страна. Може би следващия път ще се наложи да използвам не само уменията си на пианото.

— Патриотизмът си има цена.

— Моето семейство я е платило хиляди пъти. Единственото ми желание сега е да се събера с оцелелите от него. Ще направя каквото искате, но после ви моля да ме оставите при къщичката.

— И да отидете в Япония? — Хван поклати глава. — Най-позорно ще ме уволнят, и то съвсем заслужено.

— Бихте ли предпочели риска страната ви да бъде въвлечена във война?

— Май никак не се тревожите, че хиляди младежи като брат ви могат да умрат?

Ким извърна поглед.

Хван провери часа по часовника на таблото. Даде знак на Чо да потегли и колата тръгна, изхвърляйки кал изпод гумите си.

— Няма да оставя никой да умре — заяви Ким.

— Надявах се, че е така. — Лицето й се осветяваше от време на време от лампите в къщите, край които минаваха, нашарено от сенките на дъждовните капки по стъклото. — Ще направя каквото мога за вас, разбира се. Имам приятели в Япония… Сигурно ще измислим нещо.

— И там ли затвор?

— Не, не затвор. Има едни такива лагери с много лек режим, нещо като центрове за превъзпитаване.

— Трудно ще ми бъде да открия брат си — даже и килията ми да е удобна.

— И с това мога да ви помогна. Той ще ви посещава. Ще видим какво ще измислим.

Тъмните сенки по лицето на Ким от стичащите се по прозореца капки дъжд напомняха сълзи.

— Благодаря ви. Все е нещо. Ако може да стане.

За пръв път му се видя открита и уязвима и усети някакво привличане към нея. Беше силна и красива и той си помисли и едва не го каза на глас, че винаги може да се ожени за нея и здравата да обърка южнокорейската правна система. Ала колкото и съблазнителна да му изглеждаше идеята, щеше да е непочтено да си играе със свободата й… Или да й се натрапва.

Но мисълта не го напусна, докато караха по все по-хлъзгавия път към дома на Ким сред хълмовете. Даже и да не мислеше за нея, едва ли щеше да забележи мотора, спрял отстрани на пътя с угасени фарове и неизключен двигател, който ги бе подминал преди известно време…

Фил Катцен се сблъска с Худ на вратата на кабинета му и влезе след него. Предаде на директора какво са открили и му съобщи, че Стол вече проверява първите от южнокорейските дискети.

— Това съвпада с мнението, което Грегъри Доналд е изразил пред Марта — каза Худ. — Той и Ким Хван от КЦРУ също не смятат, че взривът е дело на Северна Корея. — Худ се беше успокоил, че успя да се отбие при сина си, и вече не се тревожеше толкова за състоянието му. Отпусна се малко и се поусмихна. — Как ти дойде откъсването от петролните петна и екваториалните гори?

— Странно ми е — призна екологът, — но доста съживяващо. Поразмърдах някои мускули, които бяха почнали да атрофират.

— Ако стоиш прекалено дълго тук, и други неща ще ти атрофират.

— Пол… — Ан Ферис влезе в стаята.

— Точно тебе исках да видя.

— Може и да съжалиш, че ме виждаш. Разбра ли за файловете от Южна Корея?

— Нали аз съм директорът. Плащат ми да знам.

— Охо — намръщи се тя, — май сме в празнично настроение. Изглежда, срещата с президента е минала добре.

— Не съвсем. Виж, със сина ми — да. Та какво за файловете? Мислех, че запитванията в архива са поверителна информация.