Том Клэнси - Оперативен център

Полетът от летището в Сеул до демилитаризираната зона трая само петнадесет минути. На мястото на приземяването чакаше джип, който го заведе в главната квартира на генерал М. Дж. Шнайдер.

Доналд очакваше срещата им с нетърпение. През динамичния си, изпълнен със събития живот се бе натъквал на доста хора, които изглеждаха малко откачени, но генералът държеше палмата на първенството. Роден по време на Голямата депресия, той бил изоставен като бебе на стълбите на един клуб в Манхатън. Шнайдер винаги си бе представял, че майка му ще се върне на местопрестъплението си, за да го потърси, а баща му е известен ловец и изследовател. Фигурата му наистина навеждаше на подобни представи — беше метър и деветдесет и седем висок, със здрава челюст, широки рамене и кръст на олимпийски шампион. Осиновен бе от семейство, което живееше и работеше в шивашкия квартал, и се бе записал в армията на осемнадесет години, точно преди Корейската война. Беше един от първите съветници, пристигнали във Виетнам, и един от последните американци, които си тръгнаха оттам. През 1976 година се върна в Корея, след като дъщеря му Синди загина на ски-пистата. На шестдесет и пет години все още изглеждаше така, както веднъж го описа Доналд: „последният мохикан от Аламо“ 7 7 Францисканска мисия в Сан Антонио, където през 1836 г. са били обсадени и избити от мексикански войски тексаски заселници. — Б.пр. — готов, решен и способен да се бие до последния си дъх.

Със севернокорейския генерал Хон Ку, по прякор Неспокойния спусък, си бяха лика-прилика, а с южнокорейския генерал Сам, с когото съвместно командваха американо-корейските сили край границата, се спогаждаха удивително добре. Шнайдер беше човек, който се изразяваше цветисто, атакуваше напористо всеки проблем и не смяташе, че употребата на тактически ядрени оръжия е недопустима при евентуален конфликт. Петдесет и две годишният Сам беше спокоен, сдържан и отдаваше предпочитание на диалога и подривните действия пред директния военен сблъсък. Тъй като се намираха в Южна Корея, Сам даваше разрешението за всяка военна акция, но енергичният Шнайдер взимаше много повече страха на севернокорейците. Роля, която според Доналд, доста му допадаше… и която играеше до съвършенство.

Каква ирония на съдбата, помисли си Доналд, докато влизаше в щаба на генерала — малка дървена постройка с три кабинета и една спалня в южната част на полигона. Двамата с Шнайдер бяха толкова различни, а винаги някак си се сдушваха. Може би защото бяха съвременници, минали през куп войни, а може Шнайдер да е бил прав, когато го нарече синдрома на Лаурел и Харди — дипломатите забъркват кашите, а армията после трябва да ги разчиства.

Генералът говореше по телефона, когато Доналд пристигна и му махна да седне. Доналд се отупа от праха и се разположи на белия кожен диван край стената. Шнайдер беше голям чистофайник.

— …и пет пари не давам какво казват в Пентагона — крещеше Шнайдер с неочаквано висок и пронизителен за такъв едър мъж глас. — Та те убиха един американски военнослужещ без ни най-малкото предупреждение! Какво? Да, знам, че сме летели над тяхна територия. Разбрах, че имали някаква компютърна шашма, с която подвеждали шпионските ни камери, така че какво друго ни остава? А тия мръсници не прекрачват ли също границите с техния технически саботаж? Аа, не и според международните споразумения, така ли? Ами майната им на споразуменията, сенаторе. Ще ви попитам друго — какво ще правим, когато още един американски войник умре?

Генерал Шнайдер замълча. Зачервените му очи се стрелкаха напред-назад, а главата му бе наведена над провисналите рамена, сякаш е бик, очакващ матадора. Той взе ножа за отваряне на писма и започна да го забива в доста надупчената възглавничка, поставена там като че ли именно с тази цел.

— Сенаторе — каза той с по-спокоен глас след почти едноминутно мълчание, — аз няма да предизвикам инцидент, и ако лично присъствахте тук, щях да ви сритам заради предположението ви, че мога да го направя. Безопасността на моите войници е по-важна за мен от собствения ми живот или чийто и да било друг. Само че, сенаторе, честта на моята страна ми е още по-скъпа от всичко това и аз няма да стоя и да гледам как плюят върху нея. А ако не сте съгласен с мен, трябва да знаете, че разполагам с телефонния номер на местния вестник във вашия щат. Струва ми се, че избирателите ви може да са на друго мнение. Не… не ви заплашвам. Просто ви уведомявам, че ще си копая моята градина, докато вие се намъдрувате. На чичо Сам вече му насиниха едното око. Ако посегнат и на другото ни, няма да е зле да направим нещо повече, а не само да се извиняваме. Дочуване, сенаторе.