Том Клэнси - Оперативен център

Хван се засегна. Не защото бе попитал и бе получил отказ. И двамата изпълняваха дълга си — той се опита да научи дали къщичката е построена от местни хора, или от прехвърлени през границата агенти, за които КЦРУ не е разбрало, а тя отказа да отговори. Такива бяха правилата на играта. Ядосваше се, че е абсолютно права. Ким Чон може да не беше разузнавач по сърце, но беше истинска патриотка. Втори път нямаше да направи грешката да я подцени.

Ким седна на тапицираната със зелено кадифе пейка пред пианото, Хван застана над главата й и тя изсвири няколко такта от джазова мелодия, която той не разпозна. Когато свърши, младата жена повдигна капака и бръкна вътре с две ръце. Хван следеше всяко нейно движение. Дори да беше забелязала, Ким не даде вид. С две ръце разви гайката от една метална скоба, дръпна я и извади малка радиостанция. На отсрещната страна във вътрешността на пианото остана конзола с нещо, което приличаше на взривно устройство, свързано с жици към капака.

Радиостанцията беше последна дума на техниката — „Кол-38“, израелско производство. КЦРУ също преговаряше за закупуването им — с тях можеха да се предават съобщения на 1 200 километра без сателит. Имаше и предавател и приемник, и агентите можеха да разговарят по време на операция с щаба си. Зареждаха се с леки кадмиеви батерии — подходящи за подобни отдалечени местности. Дори американските модели не бяха толкова надеждни.

Ким отиде до прозореца, отвори го и сложи радиостанцията на перваза. Преди да я включи, уж без да иска, прикри дисплея с длан и Хван не можа да види на каква честота е настроена.

— Ако кажете нещо, ще ви чуят. Не трябва да разберат, че съм разкрита.

Ким натисна копчето и до кондензаторния микрофон, вграден в горната част на радиостанцията, светна червена лампичка.

— Сеул О-майо вика базата, Сеул О-майо вика базата. Край.

Оперативното й кодово име, помисли си Хван. Изглежда някак странно подходящо за вагнеровските събития, които се развиваха около тях.

След малко чуха глас, толкова ясен и плътен, че Хван се стресна.

— Базата вика Сеул О-майо. Готови. Край.

— База, искам да знам дали е имало кражба на армейски ботуши, експлозиви и други вещи. КЦРУ е попаднало на следи от наш взрив и екипировка при двореца днес. Край.

— Колко скорошна е кражбата? Край.

Ким погледна въпросително Хван. Той й показа десет пръста и беззвучно произнесе думата „месеца“.

— Десет месеца. Край.

— Ще ви се обадим, когато получим информацията. Край на връзката.

Ким изключи лостчето.

На Хван му се искаше да я попита дали тези данни са компютризирани като при тях. Вместо това каза:

— Колко време може да отнеме?

— Час… евентуално повече.

Той приближи часовника си до свещта, а после погледна тъмния силует на Чо до колата.

— Ще вземем радиостанцията и ще се върнем.

Тя не помръдна от мястото си.

— Не мога да го направя.

— Нямате избор, госпожице Чон. Опитах се да бъда любезен с вас…

— И двамата бихме могли…

— Не! Не се заблуждавайте, госпожице Чон — ние просто се държим като хора, а не животни. Но аз трябва да ръководя разследването, а оттук не мога. Обещавам ви, че никой няма да разглежда дисплея на радиостанцията ви. Сега ще ми помогнете ли?

Ким се поколеба, после взе апарата под мишница и затвори прозореца.

— Добре. За да не ставаме животни.

Излязоха навън. Фенерчето се запали и им освети пътя, а тъмната фигура до колата отвори вратата на Ким.

Контрастът между двата образа на монитора беше очебиен. Оградено с червена линия, лицето на шестдесет и три годишния министър на отбраната беше изнурено, хлътналите му очи — оградени от сенки. Ернесто Колон беше оглавявал една от големите военнопромишлени фирми и беше служил като заместник-министър на флотата. Напомняше портрета на Дориан Грей — всяко решение, което се бе налагало да взема през изминалите две години от мандата му, всяка сполука и немалкото несполуки бяха оставили своя отпечатък.

Бъгс беше четиридесет и четири годишен, с кръгло, ангелско лице и светли очи, в които не се четеше напрежението, свързано с организирането на програмата на Худ и обработката на документи. Служил бе като помощник на губернатора-републиканец на Калифорния, по времето, когато демократът Худ беше кмет, и още тогава двамата се бяха сработили доста добре. „Както двама конспиратори“ — често казваше губернаторът.

На Худ винаги му се беше виждало странно, че когато трябва да седнеш и да вземеш решения, напрежението е много по-голямо, отколкото ако щъкаш напред-назад и ги изпълняваш. Чувството за отговорност е най-убийственият надзирател.