Том Клэнси - Оперативен център

— Звучи направо като приказка…

— Само че фактът си остава — всички ние, НРЦ, Министерството на отбраната и ЦРУ, представляваме затворени системи. Никой не може да се промъкне в тях по телефонните линии. За да се зареди такова количество данни, някой трябва да седи в Оперативния център и да пъха дискетите.

— Кой? Записите от видеокамерите не показват нищо необичайно.

Стол се изсмя.

— Защо смяташ, че можем да им имаме доверие? Че те сателитите ни прецакаха — какво остава за някакви си видеокамери!

— Вярно, не се сетих.

— Но за едно си прав. Не мисля все пак, че е станало тук, в сградата. Това би означавало, че някой ни е предал, а пък каквото и да е мнението ми за Боб Хърбърт, той е предпазлив като лисица.

— Слава богу.

— Благодаря за признанието. — Стол върна първия екран и се загледа в стъклото. — И така, какво е положението? Някъде в системата има внедрена програма и в нея са заложени снимки, които сателитите на НРЦ даже още не са направили. Подават ни ги на интервал от 0,8955 секунди. Това е неприятната част. Хубавото е, че ако се доберем до самата програма, можем да я изритаме от системата, да си върнем камерите в космоса и да докажем, че някой се опитва да забърка голяма каша в Корея.

— Само че как да го направим, като не знаем нито къде е този файл, нито как се казва?

Стол запази увеличението, излезе от файла и отиде в главната директория. Избра „Библиотека“ и зачака, докато компютърът зареждаше дългия списък.

— Снимките са направени още преди създаването на Оперативния център, следователно всичко е отдавна замислено. Програмата вероятно се е промъкнала с някой друг файл, иначе щяхме да я забележим, когато стерилизираме входящия софтуер. Това означава, че файлът-приемник е доста големичък.

— Значи поглеждаме файла за светофарите в Пхенян и ако е примерно 30 мегабайта — може да сме попаднали на търсената програма.

— Да.

— Само че откъде да започнем? Който е написал програмата, е имал достъп до разузнавателните снимки от Северна Корея — което означава, че е някой от Оперативния център, НРЦ, Пентагона или Южна Корея.

— Никой в Оперативния център или НРЦ няма да спечели от мобилизация на полуострова. Нашата работа няма да се промени. Значи остават Министерството на отбраната и Южна Корея. — Стол започна да преброява дискетите от всеки източник. За да получи онези, които го интересуваха, трябваше да ги обозначи със звездичка и да ги изиска по електронната поща от архивите на центъра. Дискетите щяха да бъдат презаписани, донесени на ръка, той щеше да се подпише, а при връщането им те щяха да бъдат изтрити.

— Мама му стара — изруга Катцен с нарастването на бройката. — Около двеста дискети от Министерството на отбраната и около четиридесет от Южна Корея. Сигурно дни наред има да ги преглеждаме.

Стол се замисли, а после освети всичко от Южна Корея.

— Защо тях — понеже са по-малко ли?

— Не — отвърна Стол, — по-безопасно е. — Натисна звездичката, а после „Изпрати“. — Ако Боб Хърбърт разбере, че първо съм заподозрял нашите, ще ми откъсне главата.

Катцен го потупа по рамото и стана.

— Отивам да уведомя Пол. Мати, моля те, направи ми една услуга.

— Каква?

— Кажи на Пол, че аз съм забелязал дъба.

— Добре, но защо?

— Защото, ако директорът разбере, че неговият главен еколог не е видял дърво от половин метър разстояние, ще ми откъсне главата.

— Дадено. — Стол се облегна, скръсти ръце и зачака дискетите да пристигнат.

Шосетата между Сеул и демилитаризираната зона все още бяха задръстени от военни части и Хван нареди на шофьора си Чо да кара по страничните пътища. Колата, следвайки указанията на Ким Чон, се насочи през ситния дъжд на север от града. Чо пусна отоплението и то безшумно заработи. Седнал на задната седалка до Ким, Хван се питаше дали идеята му е удачна, въпреки че за момента тя бе единствената. Сътрудничеството с Ким противоречеше на всичко, в което бе учен и възпитаван да вярва — щеше да се довери на севернокорейска шпионка по въпроси, засягащи сигурността на КНДР. Докато седеше до младата жена, която мълчаливо гледаше през прозореца, започна сериозно да се съмнява в поведението си. Не се страхуваше, че тя ще се опита да го вкара в капан или в някое змийско гнездо на севернокорейците. Хван нарочно държеше палтото си незакопчано, за да се вижда кобурът под мишницата му. Ако стане нещо, и тя няма да се измъкне невредима. Но Ким беше предпочела да се предаде на Бай Гун, вместо да получи куршум. Значи й се живее.