Том Клэнси - Оперативен център

Ким загаси цигарата си.

— Не.

— Няма ли да ни помогнете?

— Господин Хван, вашите началници ще ми повярват ли, ако се върна с подобна информация? Нашите народи не хранят особено доверие един към друг.

— Аз ще ви повярвам. Разполагате ли с друг начин на свръзка с вашите освен бара?

— Ако имам, какво ще направите?

— Ще дойда с вас и ще чуя отговора им. Ще разбера дали е взето и друго оборудване и екипировка. Ако терористите са толкова безразсъдни, колкото смятам, може да замислят нови нападения, за да ни подтикнат към война.

— Но самият вие казахте, че началниците ви не споделят вашите подозрения.

— Ако намерим улики, нещичко, което поне малко да подкрепя твърденията ми, ще се свържа директно с оглавяващия Корейската група във Вашингтон. Той е разумен човек и ще се вслуша в думите ми.

Ким продължи да го гледа. Заместник-директорът на КЦРУ въздъхна и притисна слепоочията си с два пръста.

— Нямаме време, госпожице Чон. В резултат на днешните събития не само може да се стигне до война, но и преговорите за обединение да бъдат прекратени, поне докато ние сме живи. Ще ми помогнете ли?

Ким се поколеба, но само за момент.

— Сигурен ли сте, че ми имате доверие?

Хван вяло се усмихна.

— Не бих ви поверил ключовете от колата си, госпожице Чон, но по този въпрос — да, вярвам ви.

— Добре. — Тя бавно се надигна. — Ще работим заедно. Но разберете ме, господин Хван, аз имам семейство на Север и не бих го пожертвала нито заради вас… нито дори в името на мира.

— Разбирам.

Хван отиде бързо до бюрото си и натисна копчето на вътрешната уредба. Нареди на дежурния сержант да повика неговата кола и шофьора, а после се извърна към арестуваната.

— Къде ще ме водите?

— Ще казвам на шофьора ви накъде да кара, господин Хван. Освен ако не желаете да ми поверите ключовете от колата…

— А не, благодаря. Ще ви оставя да ни водите. Но съм длъжен да оставям програмата си, в случай че възникне някакъв проблем. Директорът първо за нея ще попита, когато се върне. Дайте ми общото направление.

Ким за пръв път се усмихна и отвърна:

— На север, господин Хван. Отиваме на север.

Худ имаше усещането, че са му орязали всички пълномощия, но не се сърдеше на президента. Просто не можеше да му се сърди. Майкъл Лорънс може би не беше най-умният мъж, заемал президентския пост, но притежаваше усет и обаяние, които излъчваше от телевизионния екран и на срещите с избирателите. На хората им допадаше стилът му. Той определено не беше най-добрият управник. Не обичаше да си цапа ръцете с дребните детайли, свързани с ръководенето на едно правителство — не беше човек на подробностите като Джими Картър. На доверените му помощници като например Бъркоф или правителствения говорител Ейдриън Крау бе позволено да си създадат свои владения, силови бази. Те спечелваха или настройваха срещу себе си другите правителствени организации, като възнаграждаваха сътрудничеството и успеха с достъп до президента и увеличаване на пълномощията, а провалилите се наказваха, като ги товареха със задачи от пета глуха и досадни задължения.

Дори когато беше начинаещ президент и правеше първите си грешки във външната политика, Лорънс не бе нападан така безмилостно от пресата, както предшествениците си. Крау щедро поеше и хранеше пресата, увеличи придобивките и подобри условията за журналистите, внимателно разпределяше интервютата и информацията и спечели почти всички с изключение на няколко свадливи автори на статии. Тя твърдеше, че никой не чете страниците с лични мнения във вестниците. Телевизионните репортажи и рекламите според нея имаха много по-голямо влияние върху гласоподавателите, отколкото Джордж Уил и Карл Роуън.

Лорънс можеше да бъде безмилостен, заслепен и упорит. Но поне идеите му за бъдещето на страната бяха смели и интелигентни, а вече започваха и да се осъществяват. Година преди да обяви кандидатурата си, губернаторът на Калифорния Лорънс се срещна с представители на промишлеността и в замяна на обещанията за значителни намаления на данъците и други облекчения, поиска те да участват в приватизирането на НАСА, като поемат разходите по персонала и научноизследователската дейност, а правителството си запази управлението на полетите и базите. На практика Лорънс щеше да увеличи почти три пъти бюджета на космическата агенция, без да минава през Конгреса. Нещо повече, разходите на държавата за космически полети и изследвания щяха да намалеят с два милиарда долара — пари, които Лорънс смяташе да вложи в образованието и в борбата с престъпността. Той предложи и една трета от работниците, заети в НАСА, да бъдат набрани от безработните, с което спестяваше на бюджета още половин милиард долара годишно.