Том Клэнси - Оперативен център

Чу отварянето на асансьора и стъпки в коридора. Двамата агенти влязоха. Ким вървеше между тях.

Външно изглеждаше точно така, както си я бе представял — горда, стегната, нащрек, облечена почти както бе очаквал, с тясна черна пола, черни чорапогащи и бяла блуза, две от горните копчета разкопчани — униформата на повечето жени, които свирят по барове. Кожата й обаче го изненада с бронзовия си загар. Естествено, нали денем е свободна и броди из града. Ръцете й също го изненадаха, когато мъжете й махнаха белезниците. За разлика от другите музиканти, които познаваше, пръстите й не бяха дебели и здрави, а изящни и тънки.

Нареди на мъжете да изчакат отвън и й посочи едно кресло. Тя седна, без да кръстосва крака, със събрани колене, скръсти грациозните си ръце на скута и заби поглед в бюрото.

— Госпожице Чон, аз съм Ким Хван, заместник-директор на КЦРУ. Мога ли да ви предложа… цигара?

Хван взе една малка кутия от бюрото и отвори капака й. Тя си взе цигара, понечи да я почука по стъклото на часовника си и се спря — бяха й го отнели да не би да се опита да си пререже вените. Сложи я между устните си.

Хван заобиколи бюрото и й поднесе огънче. Жената жадно си дръпна от цигарата и се облегна назад. Едната й ръка остана в скута, а другата подпря на облегалката. Продължаваше да отбягва погледа му, което беше доста характерно за жените по време на разпит — пречеше на установяването на някакъв емоционален контакт, придаваше официален характер на общуването и често обезсърчаваше разпитващия.

Хван й предложи пепелник и тя го постави на облегалката на креслото. После той седна на бюрото и я гледа мълчаливо почти цяла минута. У тази жена зад фасадата се криеше нещо, което не можеше съвсем да улови. Нещо много странно.

— Какво да ви предложа? Нещо за пиене?

Тя поклати глава, без да вдига очи от бюрото.

— Госпожице Чон, от доста време знаем за вас и вашата дейност. Задачата ви тук приключи и ще бъдете съдена за шпионаж, предполагам, не по-късно от един месец. Подозирам, че при създалото се след днешните събития настроение няма да се церемонят с вас. Присъдата ви никак няма да е лека. Аз обаче мога да ви обещая известни отстъпки, ако ни помогнете да открием извършителите на атентата.

— Знам само това, което видях по телевизията.

— Не ви ли предупредиха?

— Не. И не смятам, че моята страна носи отговорност за взрива.

— Защо мислите така?

Тя го погледна за пръв път.

— Защото не сме ненормални. Има и такива, но повечето от нас не искат война.

Ето, това е. Това е странното. Придържа се към правилата за разпит и навярно ще му се измъква доколкото може. Но не го прави от преданост. Току-що бе прекарала граница между „ненормалните“ и „нас“. Кои нас? Агентите обикновено бяха от военните среди и никога не се изказваха срещу сънародниците си. Хван се запита дали госпожица Чон не е цивилно лице, от онези севернокорейци, принудени да шпионират против волята си, тъй като имат криминално досие, борят се за реабилитирането на семейството си или някой от близките им има нужда от пари. Ако е вярно, значи наистина биха могли да намерят общ език — и двамата отчаяно се стремят към мир и спокойствие.

Директорът Юн Хун нямаше да одобри, че е разкрил поверителна информация на врага, но Хван беше готов да поеме риска.

— Госпожице Чон, ако ви кажа, че ви вярвам…

— Щях да ви предложа да опитате друг номер.

— Но ако наистина е така? — Хван слезе от бюрото и клекна пред нея. Ким нямаше избор — или трябваше да се извърне настрана, или да го погледне. Тя го погледна. — Представих се много зле на курса по психология, пък и съм много лош покерджия. А ако също така ви кажа, че някой полага огромни усилия да представи атентата за дело на вашите военни и всички улики сочат натам, но въпреки това аз не им вярвам?

Ким се замисли.

— Ако ми кажехте нещо такова, щях да ви помоля да убедите и другите.

— Но ако те не ми вярват? Бихте ли ми помогнали да докажа подозренията си?

Изражението й беше предпазливо, но и заинтригувано.

— Слушам ви, господин Хван.

— Намерихме отпечатъци от стъпки в близост до мястото на експлозията — от севернокорейски военни ботуши. За да се уличат вашите военни, са били нужни ботуши, също и съответните експлозиви, а вероятно и оръжия от Севера. Не знаем в какви количества — неголеми, предполагам, тъй като подобна група ще държи да остане малка и сплотена. Вие можете да се опитате да разберете дали е имало кражба на такива вещи и материали.