Том Клэнси - Оперативен център

Тревожеше се, че тя може да го заблуди — възможно бе, въпреки привидната й искреност — и южнокорейската армия да понесе загуби заради него. А дори и да не го подведе — ако информацията й е вярна и конфликтът бъде предотвратен навреме, — все пак можеха да го обвинят в съюзяване с врага. Цялата полза от действията му няма да изличи срама от обвинението в измяна.

Много му се искаше да си поприказва с Ким, да научи нещо повече за нея, ала не смееше. Страхуваше се, че тя може да изтълкува поведението му като проява на слабост или неувереност и да се възползва от това. Шофьорът Чо обаче не страдаше от подобни опасения. Непрекъснато гледаше в страничното огледало и в очите му под периферията на кафявата шапка се четеше неспокойствие. С всяко ново указание на Ким те навлизаха сред все по-диви местности навътре сред хълмовете на североизток и с всеки завой Чо яростно му сочеше с поглед радиостанцията под таблото и безмълвно настояваше да му позволи да изпрати координатите им в главното управление.

Хван скришом поклащаше глава или отвеждаше поглед.

Горкият Чо. Преди три месеца получи куршум в ръката и го прехвърлиха от оперативната работа в автомобилния парк. Така жадуваше да се върне, да подгони отново шпионите и да счупи няколко глави.

Не. Ще минат без проследяване, подкрепления, нищо, което да накара госпожица Чон да се усъмни в намеренията им. Заложили бяха всичко на една жена, която знаеше, че ако не избяга, я очаква затвор, а може би и бесилка. Хван само се надяваше, че чувството й за дълг е толкова силно, колкото неговото.

— Мога ли да кажа нещо? — попита Ким, все така загледана през прозореца.

Хван се обърна към нея с едва скрито учудване.

— Моля.

Тя се извърна с лице към него. Очите й гледаха по-меко, а устните й не бяха така здраво стиснати.

— Мислех си за постъпката ви — много е смела.

— Просто пресметнат риск.

— Не. Можехте да не направите нищо — и това нямаше да е позорно. Вие дори не знаете къде ви водя.

Хван усети как Чо отпусна газта. Изгледа го отново и колата пак ускори.

— А къде всъщност ни водите? — попита Хван.

— В моята къщичка.

— Но вие живеете в града.

— Защо смятате така? Понеже агентите ви са ме проследили — жената, която не обича да пие, и мъжът, който сменя дегизировката си, но не и лошия си дъх ли?

— Те сега се обучават. Предполагаше се, че ще ги забележите.

— Сега разбирам. За да не заподозра, че господин Гун ме следи. Само че той никога не ме е изпращал до дома ми. Сигурно сте разпитвали някой от кадетите.

Хван премълча.

— Няма значение. Имам мотор и идвах тук, за да предавам истинските съобщения. Надясно по черния път — поръча тя на Чо.

Чо отново погледна към Хван в огледалото. Този път заместник-директорът не му обърна внимание.

— Както виждате — продължи Ким, — не само вие сте си играли на котка и мишка. От години знаем, че държите бара под наблюдение. Изпратиха ме, за да объркам агентите ви. Шифърът беше почти истински, но хората, за които го свирех — тези, които идваха там и вие проследявахте, — нямаха представа какво вършат. Всичките бяха южнокорейци, наети от мен за по една вечер — да поседят в бара и да си тръгнат.

— Разбирам — каза Хван. — Да предположим, че ви повярвам, което не съм съвсем готов да сторя. Защо тогава ми разказвате всичко това?

— Защото искам да повярвате в нещо, което ще ви кажа, господин Хван. Аз не дойдох в Сеул по собствена воля. Брат ми Хан се опита да открадне морфин за майка ни от една военна болница. Когато полицията пристигна, аз му помогнах да избяга. Тогава арестуваха мен и майка ми. Предоставиха ми да избирам — да вляза в затвора или да замина на юг и да събирам разузнавателни сведения.

— Как пристигнахте тук?

Очите на Ким проблеснаха.

— Не ме разбирайте погрешно, господин Хван. Аз не съм предателка. Ще ви кажа само каквото е необходимо, нищо повече. Да продължа ли?

Хван кимна.

— Съгласих се да ме прехвърлят тук, при условие че настанят майка ми в болница и опростят присъдата на брат ми. Те обещаха, макар че не успях да открия Хан след това. После научих, че е намерил начин да отиде в Япония.

— А майка ви?

— Тя имаше рак на стомаха, господин Хван. Почина, преди да дойда тук.

— Но вие все пак дойдохте.

— За майка ми се грижиха до смъртта й. Правителството спази уговорката, аз също трябваше да я спазя.

Хван кимна. Продължаваше да не обръща внимание на очите на Чо, които се въртяха като топки за пинг-понг.