Том Клэнси - Бойни действия

Докато се приближаваше към Хасан и редник Девон, усети свирепия поглед на Махмуд. Това му достави огромно удоволствие, защото му каза, че неговото четвърто и последно военно преимущество се бе оказало ефикасно. Генералът бе успял да вкара първия клин между командира и един от войниците му.

Понеделник, 14:23

Вашингтон, окръг Колумбия

Полковник Брет Огъст изнасяше пред командосите от елитната част „Страйкър“ лекция по военно изкуство, когато пейджърът му започна да звъни. Той погледна номера. Викаше го Боб Хърбърт. Студените сини очи на Огъст се насочиха към седемнайсетте командоси в стаята. Всички седяха с изправени рамене на старите дървени чинове. Сиво-кафявите им униформи бяха чисти и изгладени, а преносимите компютри стояха пред тях.

Повикването по пейджъра бе прекъснало лекция върху кървавия опит на група японски офицери през февруари 1936 да установят военна диктатура.

— Вие сте командири на бунтовническите сили в Токио в онзи далечен ден — каза Огъст и тръгна към вратата. — Когато се върна, искам всеки от вас да представи алтернативен план за извършването на преврата. Този път обаче целта е заговорът да успее. Ако желаете, можете да запазите или да оставите убийството на бившия министър-председател Саито и на министъра на финансите Такахаши. Помислете и върху варианта как бихте могли да ги вземете за заложници. Задържането им може да се окаже много полезно за манипулирането на общественото мнение и за официалната реакция. Хонда, ти ще ме заместваш, докато се върна.

Иши Хонда стана и отдаде чест. Полковникът излезе от стаята.

Докато крачеше по тъмния коридор на академията на ФБР в Куантико, Вирджиния, Огъст не си направи труда да се запита какво иска Хърбърт. Не обичаше да гради хипотези. Имаше навик да се самооценява. Направи всичко, което е по силите си, обърни се назад и виж дали следващия път можеш да се представиш по-добре.

Замисли се за командосите си и се зачуди дали не трябваше да им подскаже нещо за взимането на заложници. Вероятно не. Щеше да бъде интересно да види дали всеки се е досетил за това.

Общо взето беше доволен от напредъка, който бяха отбелязали след неговото пристигане. Философията му на обучение беше проста. Сутрин ставаха и тренираха телата си. Караше ги да вдигат тежести, да се катерят по въже и да тичат. Да правят лицеви опори на дървен под и коремни преси. Да плуват дълго и едва тогава да закусят. Сетне шест и половина километра преход в пълно бойно снаряжение, пробягвайки първия и петия километър. След това душ, почивка за кафе и лекции. Темите бяха различни — от военна стратегия до методи на внедряване. Той ги беше научил от командосите на израелските сили за отбрана, които се маскираха като араби. Когато започнеха учебните часове, войниците се радваха, че могат да седнат, а умовете им бяха забележително будни. Денят завършваше с бейзбол, баскетбол или волейбол, в зависимост от времето и от настроението на екипа.

Командосите бяха изминали дълъг път само за няколко седмици. Физически бяха годни да издържат на всяка криза и на всяка ударна сила в света. Психически те лекуваха раните от смъртта на подполковник Скуайърс. Огъст работеше в тясно сътрудничество с Лиз Гордън, психоложката на Оперативния център, за да им помогне да превъзмогнат травмата. Тя се бе съсредоточила върху два начина на терапия. Първо, помагаше им да приемат истината, че мисията в Русия е била успешна. Командосите от групата „Страйкър“ бяха спасили живота на десетки хиляди хора. Второ, въз основа на компютърни прогнози за резултата от мисията, им показваше, че тяхната загуба е в рамките на онова, което военните смятаха за „приемлив обхват“. Тази безпристрастна преценка не можеше да излекува раната, но Лиз се надяваше, че ще отнеме част от вината, която командосите изпитваха, и ще възстанови увереността им. Засега тактиката действаше. Последната седмица полковникът забеляза, че бойците са по-съсредоточени по време на тренировка и се смеят повече през почивките.

Високият слаб мъж вървеше бързо, но не припряно. Очите му бяха спокойни, а погледът му — вперен право напред. Той не обръщаше внимание на служителите на ФБР, с които се разминаваше. През краткото време, откакто бе поел командването на елитната част „Страйкър“, търсеше начини да изолира себе си и екипа от външни въздействия. За разлика от покойния подполковник Скуайърс Брет вярваше, че една ударна сила трябва да бъде не само по-добра от всеки друг персонал, но и да разсъждава по-умно. Той не искаше да виси със застрашителна сила на някоя скала, а хората му да се чудят дали са достатъчно добри, за да унищожат противника. Приятелството с външни лица размиваше фокуса и чувството за единство и обща цел.