Том Клэнси - Бойни действия

Кабинетът му се намираше в коридора на изпълнителните директори на ФБР. Той набра личния си код на секретната ключалка и влезе. Винаги се чувстваше по-добре, когато затвореше вратата и се изолираше от „белите ризи“, както ги наричаше. Не че не ги обичаше или уважаваше. Напротив. Те бяха умни, смели и отдадени на работата си. Обичаха страната си не по-малко от него. Но тяхната съдба го плашеше. Полковникът не искаше да седи удобно зад бюрото и затова се бе опитал да откаже на предложението на Майк Роджърс да напусне поста си като офицер в НАТО и да отиде във Вашингтон. И само защото Майк му беше приятел от детството, а групата „Страйкър“ — изключително интелигентна и агресивна, се бе съгласил да поеме командването.

Привлече го най-голямото предизвикателство — да преустрои и да ръководи един екип, който беше деморализиран от смъртта на командира си. Разбира се, радваше се и на възможността да бъде с Роджърс. И двамата обичаха да правят самолетчета и да си спомнят за бивши приятелки. Майк бе отишъл толкова далеч, че намери една от любимите от ученическите години на Брет само за да го накара да се върне в Съединените щати.

И това подейства. Когато Огъст отново срещна Барб Матиас, малката принцеса, в която за пръв път се бе влюбил сериозно, разбра, че няма да се върне в НАТО. Купи си форд, нанесе се в казармите на Куантико и стана истински войник, какъвто беше навремето във Виетнам. Командосите от „Страйкър“ бяха млади и ентусиазирани, а свръхмодерното оборудване предизвикваше страхопочитание.

Той затвори вратата, приближи се до тъмносивото бюро и натисна копчето за автоматично избиране на безопасния телефон. Отговори Боб Хърбърт.

— Добър ден, полковник — каза.

— Добър ден, Боб.

— Включи компютъра си. Има подписана заповед. Подпиши се и ти и я върни по електронната поща.

Огъст набра личния си разпознавателен код. Стомахът му се сви от лоши предчувствия. Още не беше започнал да гради хипотези, но беше нетърпелив. Само след няколко секунди на екрана се появи заповедта на Пол Худ. Той я прочете. Заповед №9 за използването на групата „Страйкър“ нареждаше на него и на целия му екип да отидат с хеликоптер от Куантико до военновъздушната база „Андрюс“ и да се качат на чакащия ги С-141В. Огъст взе електронната писалка и подписа екрана. Запамети документа и го върна на Хърбърт.

— Благодаря — каза Боб. — Лейтенант Есекс от персонала на Роджърс ще ви посрещне на летището в петнайсет часа. Той ще ви запознае накратко с мисията. Ще ви изпратим подробностите, след като излетите. Само мога да ти кажа, че положението е доста неприятно. Майк и РОЦ се пленени от кюрдски терористи. — Паренето се надигна в гърлото на Брет. — Или ще спасите апаратурата — продължи Хърбърт, — или ще затворим магазина, както пише в наръчника. Може да се наложи да го направим, преди да сте пристигнали там, но ще се опитаме да го избегнем. Разбираш ли?

„Да затворим магазина“, помисли Огъст. Това означаваше да се унищожи РОЦ, независимо къде се намираше и кой беше вътре.

— Да — отговори. — Разбирам.

— Аз не познавам генерал Роджърс толкова отдавна, колкото теб — продължи Боб, — но го харесвам и много го уважавам. Той е единственият, когото познавам, който може на един дъх да изрецитира Арнолд Тойнби и в следващия момент да каже реплики от филм с Бърт Ланкастър. Искам го обратно. Заедно с всички останали.

— Аз също. И ние сме готови да ги доведем.

— Браво. Успех.

— Благодаря.

Полковникът затвори телефона. След миг бавно пое въздух през носа и изпълни корема си. „Надутият корем“ беше номер, на който го бе научил един състрадателен надзирател, когато беше военнопленник във Виетнам. Бяха го изпратили в Северен Виетнам, за да намери екипа „Скорпион“, който през 1964 ЦРУ бе завербувало от средите на преследвани католици. Предполагаше се, че тринайсетте командоси бяха мъртви. Няколко години по-късно до Сайгон стигна слух, че още са живи. Огъст и петима други човека бяха изпратени да ги намерят. Откриха десет оцелели командоси в един затвор до Хайфонг… и се присъединиха към тях. Надзирателят Киет вършеше тази работа, за да изхранва съпругата и дъщеря си. Но той беше хуманист и таоист и тайно обучаваше затворниците в доктрината си за „безболезнено оцеляване“. Миролюбивите възгледи на Киет, както и твърдата решителност на Огъст му запазиха живота.

Издиша въздуха от белите си дробове, после излезе от кабинета. Вървеше по-бързо, отколкото на идване и очите му бяха по-оживени. Докато се опитваше да превъзмогне сътресението от случилото се, той не мислеше за Майк, нито за РОЦ, а само за предстоящия полет. Това беше още един от номерата, които бе научил като военнопленник. По-лесно беше да се справиш с една криза, ако я поемаш на части. Окачен на кол със завързани китки и потопен до шията в помийна яма, пълна с мухи, или пържещ се под лъчите на обедното слънце в клетка с размерите на ковчег, ти не се чудиш кога ще излезеш оттам. Тази мисъл може да те влуди. Само се опитваш да оцелееш толкова дълго, колкото облакът се придвижва от един връх на дървото до друг, или тринайсетсантиметров паяк прекосява пътечката, или докато преброиш от сто до едно, поемайки бавно дъх.