Том Клэнси - Бойни действия

Улицата беше пуста. Или стрелбата, или местната полиция бяха разгонили хората. Нямаше и други войници, който не можеха да отидат където и да е без заповед от правителството. Макар че когато се замисли, Бикинг разбра, че президентът можеше да е пратил на мястото агенти под прикритие. Това навярно беше и причината, поради която групата бе заобиколила оттук. Тези хора не искаха да бъдат фотографирани.

Ниският повдигна брезента и махна на мъжете до портата.

Докато се приближаваха към камиона, изведнъж ги удари силна миризма на риба. Но това не им попречи да се качат в каросерията. Първи влязоха Худ, Бикинг и Насър. Те помогнаха на огромния мъж да натовари ранените си другари. После се качиха и останалите от групата. Ранените бяха положени върху празни брезентови раници, докато другите насядаха върху мръсни дървени бъчви. След по-малко от минута камионът потегли и се насочи на югоизток. После завиха наляво и минаха покрай хиляда и шестстотин годишната римска арка и черквата на Богородица. Излязоха на улица „Баб Шарки“ и продължиха на североизток.

Насър повдигна брезента отзад, погледна навън и рече:

— Както очаквах — рече той.

— Какво има? — попита Худ.

Египтянинът пусна брезента и се наведе към него.

— Заобикаляме еврейския квартал.

— Не разбирам. Какво означава това?

Насър се наведе още по-близо.

— Че почти сигурно сме в ръцете на «Миста'аравим». Те никога не биха действали в онази част на града. Ако ги разкрият, ще последва ужасна реакция срещу еврейското население.

Бикинг също се бе навел към Худ.

— И залагам всичко, което притежавам, че в тези бъчви държат не само риба. В камиона навярно има оръжие, достатъчно за локална война.

Докато се движеше по изключително тесните и лъкатушещи улички, камионът намали скоростта си. Високи къщи надвисваха над пътя на неравни интервали и под различни ъгли. Някога белите им стени бяха придобили от слънцето нездрав жълтеникав цвят. Ниски капандури и още по-ниски простори за пране се докосваха до брезентовия таван. Велосипеди и автомобили спокойно се движеха по пътя и правеха маневрирането още по-трудно.

Накрая камионът спря на тъмна, сляпа уличка. Мъжете слязоха и се приближиха до дървена врата откъм мястото на шофьора. Посрещнаха ги две жени, които им помогнаха да внесат ранените в мрачна малка кухничка и да ги поставят върху одеяла на пода. Жените свалиха кърпите и панталоните им, после промиха раните.

— Можем ли да помогнем с нещо? — попита Худ.

Никой не му отговори.

— Не го приемайте лично — тихо му каза Насър.

— Не го приемам — отвърна той. — Имат си достатъчно грижи.

— Същото щеше да е даже да нямаха ранени — прошепна египтянинът. — Истински параноици са да не би някой да ги види.

— Съвсем естествено — рече Бикинг. — „Миста'аравим“ имат свои агенти в терористични организации като «Хамаз» и «Хизбула». Използват скривалища като тази къща, когато се наложи да действат в пълна секретност. Но ако ги видят тук, това ще им струва живота и — което за тях е още по-ужасно — ще изложат на опасност сигурността на Израел. Определено не са много радостни, че им се е наложило да се покажат, за да спасят група американци.

Докато разговаряха, шофьорът на камиона и тримата маскирани се изправиха. Ниският се обади по телефона, а другите прегърнаха жените. После излязоха от тъмната стая. Няколко секунди по-късно изскърца скоростен лост и камионът потегли на заден ход.

Една от жените продължи да се грижи за ранените. Другата се изправи и погледна новодошлите. Беше двайсет и пет — трийсетгодишна и около метър и шейсет на ръст. Кестенявата й коса бе вдигната на стегнат кок, а гъстите й вежди правеха кафявите й очи още по-тъмни. Имаше кръгло лице, пълни устни и матова кожа. Върху черната си рокля носеше окървавена престилка.

— Кой от вас е Худ? — попита тя.

Той вдигна ръка.

— Аз. Хората ви ще се оправят ли?

— Надяваме се — отвърна жената. — Повикахме лекар. Но колегата ви е прав. Те не се радват, че им се наложи да се покажат навън. Още по-неприятно им е, че двама от тях са ранени. Тяхното отсъствие и раните им няма да могат лесно да се скрият.

— Разбирам — отвърна Худ.

— Сега се намирате в моето кафе — обясни тя. — Бяхте докарани тук като риба. С други думи, не трябва да ви виждат извън тази стая. Когато затворим заведението, ще ви откараме в посолството. Не мога да отделя хора по-рано.

— Разбирам — повтори той.

— Междувременно — продължи жената, — помолиха щом пристигнете, да телефонирате на някой си господин Хърбърт. Ако нямате телефон, ще се наложи да ви намеря. Този разговор не трябва да влиза в сметката ни.