Том Клэнси - Буферна зона

Пюри вдигна телефона. Нареди на адютанта си да свика всички лейтенанти в заседателната зала. Майорът уточни, че ще бъде там след пет минути. Искаше съвещанието да протече при строга секретност — без радиостанции и телефонни апарати, без преносими компютри, без тетрадки и бележници.

Пюри подъвка тютюна си още малко, преди да се надигне. Хюсеин му беше съобщил, че пакистанската група се е изплъзнала от преследвачите и най-вероятно се е насочила към Пакистан. В още четири бази по дължината на контролираната зона били активирани отряди, които да се опитат да пресрещнат терористите. Всеки от съответните командири бил получил една и съща заповед — да залови членовете на групата, живи или мъртви.

Първата възможност не включваше тяхната единствена заложница — млада индийка от Кашмир. Командир Хюсеин спомена, че СГС не очакват жената да преживее изпитанията. Той не каза обаче, че враговете се отнасят с нея зле. Тонът му говореше нещо съвсем друго.

Той не искаше тя да оцелее.

Майор Пюри се запъти към вратата и напусна бункера. Утринта навън беше студена и мъглива. Малко по-рано беше проверил прогнозата за времето. Нагоре в планините валеше сняг. Това винаги предизвикваше мъгла по по-ниските хълмове. Всичко беше замъглено, дори и стените на самия окоп.

Дори и неговата собствена прозорливост.

Майор Пюри не беше очаквал да играе и тази роля. Ролята на убиец. Стори му се странно, че единичният живот има някакво значение. Онова, което той правеше тук, щеше да доведе до смъртта на милиони хора в рамките на един или два дни. Какво значение имаше още един живот?

Дали беше разстроен, защото тя беше индийка? Не. В огнената стихия щяха да загинат и индийци. Дали беше разстроен, защото тя беше жена? Не. Във войната със сигурност щяха да умрат и жени.

Беше разстроен, защото вероятно щеше да присъства на смъртта й. Може би дори самият той щеше да изпълни заповедта на командира.

Щеше да се наложи да я погледне в очите. Щеше да наблюдава жената, докато тя осъзнаваше, че ще умре.

През 1984 г. Индия беше разтърсена от междукастово насилие. Тогава министър-председателят Индира Ганди нареди серия атаки над въоръжените сикхски сепаратисти в Амритсар. Бяха убити над хиляда души. Тази смърт беше злочеста, неизбежният резултат на въоръжения конфликт. Няколко месеца по-късно госпожа Ганди беше убита от сикхи, членове на собствената й охрана. Нейното убийство беше един жесток акт, истинска трагедия.

То имаше лице.

Майор Пюри знаеше, че това трябва да бъде направено. Но предпочиташе някой друг да го извърши. Скоро щеше да изостави военната кариера. Работата му на боец беше временна. Но ако убиеше някого, дори и в името на патриотизма, този акт щеше да го преследва до края на живота му.

И до края на следващия.

Пол Худ се зарадва, когато Боб Хърбърт дойде при него.

Худ беше затворил плътно вратата на кабинета си, беше отворил кутия пшеничени бисквити и беше прекарал по-голямата част от вечерта в работа върху бюджетните съкращения на Оперативния център. Каза на Бъгс Бенет, че не иска никой да го безпокои, освен ако не е спешно. Худ нямаше желание за лежерни разговорчета в края на деня. Нямаше желание за социални контакти. Искаше да се скрие, да се потопи изцяло в някой проект, в който и да е проект.

Най-много от всичко Худ нямаше желание да се прибира вкъщи. Или в онова, което напоследък минаваше за негов дом — посредствения апартамент на петия етаж в хотел „Дейс Ин“ на булевард „Мерцедес“. Худ имаше чувството, че ще мине доста дълго време, преди да нарече свой дом някое друго място освен фамилната им къща в Чеви Чейс, Мериленд, ако изобщо някога го стореше. Но със съпругата си, Шарън, бяха разделени и присъствието му в къщата се превръщаше в повод за спорове и кавги. Тя казваше, че той й напомня за проваления брак, за предстоящото бъдеще без любящ човек до себе си. Двете им деца нямаха нужда от подобно напрежение, особено Харлей. Худ беше прекарал почивните дни с Харлей и по-малкия й брат, Александър. Правиха неща, нетипични за жителите на Вашингтон — обиколиха забележителностите. Освен това Худ им беше уредил лично посещение в Пентагона. Александър се впечатли от непрекъснатото отдаване на чест. Чувстваше се важен, че той не трябва да го прави. Харесаха му и многобройните войници, които видя там.

Харлей каза, че разходката й харесва, но с това думите й се изчерпаха. Худ не знаеше какво точно тормози съзнанието й — посттравматичният шок, раздялата им с майка й или и двете. Психоложката Лиз Гордън го беше посъветвала да не говори с нея за тези неща, освен ако самата тя не повдигне темата. Той трябваше да е оптимистично настроен и да я подкрепя. Това беше трудно, особено без помощта на Харлей. Но той се стараеше да дава най-доброто от себе си.