Том Клэнси - Буферна зона

— Но също така е и запален патриот, нали? — попита Фрайдей.

— Разбира се — потвърди Апу.

— Патриотизмът успява да притъпи сетивата — каза Фрайдей. — Ето защо понякога войниците се хвърлят върху ръчни гранати. Ако внучката ти е помогнала на СГС да натопят пакистанците за разрушаването на индуския храм, тя ще трябва да го признае пред индийския народ.

Апу изглеждаше изненадан и дълбоко разтревожен.

— Наистина ли мислите, че го е извършила? — попита той.

— Да, така смятаме — отвърна Фрайдей.

— Горкичката ми Нанда — въздъхна Апу.

— Ние не говорим само за Нанда — намеси се капитан Назир. — Ако тя не каже онова, което знае, може би милиони хора ще намерят смъртта си.

Апу се надигна.

— Нанда не е знаела какво върши. Тя никога не би се съгласила с подобни последствия. Но аз ще ви помогна. Какво искате да направя?

— Засега събери малко топли дрехи и чакай — нареди Фрайдей. — Ако имаш повече чифтове ръкавици или вълнено бельо, вземи ги и тях.

Апу каза, че ще го направи, и забърза към спалнята. Фрайдей се приближи към малката масичка и извади географските карти от джоба си.

— Капитане? — каза той. Това беше нареждане, а не въпрос.

— Да?

— Трябва да направим план — каза Фрайдей.

— Летателен план, ли? — попита Назир, оглеждайки картите.

— Да — отвърна Фрайдей.

Но това беше само началото. Независимо как се развиеше мисията и какви бяха резултатите от нея, Фрайдей щеше да свърши добра работа с командосите от „Черните котки“ и собствените си приятели и поддръжници от индийското правителство. Беше сигурен, че Ханк Люис щеше да му позволи да остане тук и след като всичко това приключеше. А тогава Рон Фрайдей щеше да е свободен да се погрижи за собствените си апетити към ядрената индустрия и петролния бизнес. Защото там лежеше бъдещето на нацията.

Защото там лежеше неговото собствено бъдеще.

Майор Дев Пюри не се изненада от обаждането на командир Сан Хюсеин. Майорът очакваше позвъняване от директора на Специалните гранични сили, откакто го информираха за строго секретния план да използват пакистанската терористична група. Онова, което командир Хюсеин имаше да каже обаче, беше напълно изненадващо. Майор Пюри остана като вцепенен в бункера си. От няколко месеца очакваше, че ще бъде важна част от тази операция. Трябваше да организира бързата и безшумна евакуация на всички индийски служители от контролираната зона.

Но Пюри не беше предвиждал да играе подобна роля. Предполагаше се, че тази роля ще се поеме от ЕПАО — Елитния планински атакуващ отряд на СГС. Това беше името на първоначалните сили на съпротивата, които се бореха за отхвърляне на британското империалистическо господство над субконтинента.

Най-важната роля.

Пюри посегна към тенекиената кутия на бюрото си. Извади оттам парченце тютюн за дъвчене и го прибави към дъвката в устата си. Започна бавно да дъвче. Пюри очакваше да чуе, че пакистанската група е била заловена в планинското си убежище. След това отрядите на Пюри трябваше да започнат подготовка за оттегляне. Подготовката трябваше да протече бавно и тихо, без да се използват клетъчни телефони или радиостанции. Възможно най-голямата част трябваше да бъде извършена в подземните бункери или ниско в окопите. Пакистанците нямаше да забележат, че се случва нещо необичайно. Четиристотинте войници на Пюри трябваше да са напълно готови в 11 часа сутринта, но не трябваше да помръдват, преди да получат директна заповед от Хюсеин.

Вместо това обаче командир Хюсеин се обади със съвсем различен план. Майор Пюри трябваше да вземе половината от четиристотинте войници под негово командване и да се придвижи на юг в планините. Трябваше да бъдат екипирани с всичко необходимо за оцеляване в екстремни условия и да носят термични камуфлажни униформи. Хюсеин искаше да напредват към глетчера Сиячин в широк ветрилообразен строй, затягайки обръча със стесняването на самия глетчер и с приближаването им към върха му. „Широк ветрилообразен строй“ означаваше, че подредените в редица войници щяха да бъдат отдалечени един от друг на предела на визуалния контакт. Това пък означаваше, че военните сили могат да бъдат разпръснати на две мили ширина. Тъй като съществуваше опасност радиоканалите да бъдат наблюдавани, Хюсеин искаше да комуникират помежду си с полеви сигнали. Те представляваха стандартизирана група жестове, разработени през 1930 г. Индийската армия ги беше приела през 1947 г. Езикът на тези сигнали се изчерпваше почти напълно с прости команди като напредвай, отстъпвай, изчакай, продължавай, забави, побързай и нападай. Посоките на атака се индикираха чрез пръстови сигнали: показалецът означаваше север, средният пръст — юг, безименният — запад, и малкият — изток. Палецът даваше знак за атака. Тези жестови сигнали обикновено бяха напълно достатъчни. Командите бяха издавани от подофицери, разположени в средата на всеки взвод. Можеха да бъдат отменяни от съответния взводен лейтенант или от самия Пюри, който щеше да ръководи цялата операция от центъра на строя. Хората разполагаха с радиостанции, които можеха да използват само в спешни случаи.