Том Клэнси - Буферна зона

Всичко това правеше този път много по-различен, тази мемориална служба много по-специална. Това беше последният път, в който Пол Худ и истинският Оперативен център щяха да направят нещо като екип. Останалите още не го знаеха.

Но Пол Худ го знаеше. Искаше да каже нещо, с което да се обърне към новата загуба, която всички щяха да изпитат много скоро.

Той препрочете първия ред от речта си.

„Това е второто семейство, което губя в рамките на няколко месеца…“

Изтри го. Изказването говореше твърде много за самия него. Твърде много за неговата загуба.

Но пък го накара да се замисли. Въпреки че вече не живееше с Шарън и децата, все още чувстваше, че са заедно по някакъв начин. Ако не физически, то поне духовно.

И после му хрумна. Худ знаеше, че мисълта е вярна, защото някаква буца заседна в гърлото му, когато се опита да я произнесе.

Худ набра текста с два треперещи пръста, като се опитваше да фокусира компютърния монитор. Виждаше размазано, защото преглъщаше сълзите си над онова, което се предполагаше, че е само работа.

„Ето това научих, уверено написа той. Независимо че съдбата отнема някои от нас, ние винаги ще бъдем семейство.“